Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не.

Повървяхме малко в мълчание, после Шутът каза тихо:

— Фиц, домът е хора. А не място. Ако се върнеш там, след като хората са си отишли, ще видиш там само онова, което вече го няма. — Постави ръка на рамото ми и спрях. — Чакай да си поема дъх — замоли се, но продължи да говори. — Ти си онзи, който трябва да се върне у дома — каза ми сериозно. — Докато все още можеш. Докато има хора, които ще те познаят и ще се радват на завръщането ти. Нямам предвид само Бъкип. А Моли. И Търпение.

— Знам. И смятам да го направя. — Погледнах го объркано. Изненадах се, че си мисли, че мога и да не постъпя така.

Сега бе негов ред да се изненада.

— Наистина ли? Ще го направиш?

— Разбира се.

— Сериозно говориш, нали? — Погледна ме изпитателно. За миг ми се стори, че виждам в очите му сянка на разочарование. Но после той сграбчи ръката ми. — Много се радвам за теб, Фиц. Наистина се радвам. Каза, че ще го направиш, но ми се стори, че не си съвсем сигурен. Реших, че може и да размислиш.

— Че какво друго ми остава?

Той се поколеба за момент, сякаш се канеше да каже нещо, но после сякаш се отказа и изсумтя.

— Да си намериш някоя пещера и да живееш сам още десетина години, че и повече.

— Защо? Защо да се оттегля от живота, без възможност да променя нищо към по-добро… О!

И бях награден със старата му усмивка, която бавно плъзна по лицето му.

— Помогни ми да се кача — каза той и с радост му помогнах.

Той се облягаше на мен по-тежко, отколкото очаквах. Когато стигнахме пещерата на Прилкоп, го накарах да седне.

— Алкохол? Бренди? — попитах Прилкоп и когато Шутът със слаб глас преведе, Черният мъж поклати глава. Приближи се до Шута, наведе се и се вгледа в лицето му. Пипна го по челото и отново поклати глава.

— Ще направя чай. Чаят ще му помогне.

Ядохме и си разказвахме истории. Шутът и Прилкоп като че ли бяха поутолили жаждата си да разговарят на родния си език. Приготвих постелка за Шута и настоях да легне край огъня. Опитах се да разкажа на Прилкоп цялата история за пристигането ни на Аслевял. Той слушаше внимателно, кимаше и мръщеше чело. От време на време Шутът накратко му обясняваше някоя подробност, която той не успяваше да разбере, но предимно лежеше неподвижно и слушаше със затворени очи. Когато се намесваше, ми бе чудно да чуя как излага нещата — направи го да изглежда така, сякаш целта ни винаги е била да събудим Айсфир и да върнем истинските дракони в света. Предполагам, че за него си беше точно така. Но за мен бе странно да погледна на собствения си живот в подобна светлина.

Стана късно и Шишко вече бе задрямал. Прилкоп ни пожела лека нощ. Почувствах се малко неловко, когато постлах одеялата си отделно от Шута. Място за спане имаше много, не бе нужно да споделяме постелките си. Но бях спал до него толкова нощи подред, че се зачудих дали няма да се чувства по-спокойно, ако съм до него и го пазя от нощните му ужаси. Не можех обаче да намеря начин да го попитам. Затова просто подложих ръка под главата си и го гледах как спи. Лицето му бе отпуснато, но болката продължаваше да го мъчи. Знаех, че след всичко преживяно ще му е нужно да прекара известно време без мен, да остане сам със себе си, за да открие отново кой е всъщност. Но в същото време най-егоистично не ми се искаше отново да се отделя от мен. Подновила се бе не само любовта ми към Моли, но и момчешката ми привързаност към Шута. Да сме отново най-добрите приятели, да не обръщаме внимание на различията помежду ни, да се наслаждаваме на всеки ден и да посрещаме оптимистично трудностите; той ми бе дал всичко това и се заклех, че няма да позволя отново да го загубя така нехайно. Че той и Моли ще направят живота ми такъв, какъвто трябва да бъде. И Търпение, помислих си учудено. Щях да си върна и нея, каквото и да ми струва.

Може би защото Шишко беше до мен, а може би защото за първи път от влизането ми във владенията на Бледата жена се чувствах по-спокойно, спах достатъчно дълбоко, за да сънувам свои собствени сънища. Както и да е, Копривка ме намери. Или може би аз намерих нея. Беше привечер. Намирах се на място, което почти си спомнях, но в същото време бе толкова променено, че не бях сигурен къде точно съм. В сумрака блестяха цветни лехи. Някъде приглушено шуртеше фонтан. Вечерният ветрец смесваше благоуханията на разтворените цветчета.

Копривка седеше сама на каменна пейка. Беше облегнала глава на стената зад себе си и се взираше към небето. Трепнах, когато я видях. Прекрасната й коса беше остригана до кожа. Това е най-старият знак на траур в Шестте херцогства и жените рядко прибягват до него. Клекнах на камъните пред нея във вълчия си образ. Тя се размърда и ме погледна.