Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Знаеш ли, че баща ми е мъртъв?

— Да. Съжалявам.

Пръстите й се заиграха с гънките на тъмната й пола.

— Беше ли там?

— Когато си отиде — не. Но бях, когато получи нараняването, което го уби.

Настъпи кратко мълчание.

— Защо се чувствам толкова неловко да питам, сякаш е непристойно да се интересувам? Знам, че принцът мисли, че е по-добре да заобикаля тази тема, и казва само, че баща ми е герой и е паднал като герой. Но това не ми е достатъчно. Искам да знам как е умрял… как е бил ранен. Искам… трябва да науча всичко, до най-малката подробност. Защото се хвърлили тялото му в морето и никога няма да го видя отново, нито жив, нито мъртъв. Знаеш ли какво е? Да ти кажат, че баща ти е мъртъв — и толкова?

— Много добре зная какво е — отвърнах. — Същото стана и с мен.

— Но накрая са ти разказали, нали?

— Разказаха ми лъжата, която разказваха на всички. Не. Така и не научих как е умрял в действителност.

— Съжалявам — съвсем искрено рече тя и ме изгледа с любопитство. — Променил си се, Сенковълк. Ти… звъниш. Все едно… като камбана, когато я ударят. Каква е думата?

— Отеквам? — предположих и тя кимна.

— Усещам те по-ясно. Все едно че си истински.

— Аз съм си истински.

— Имам предвид тук.

Искаше ми се да е така.

— Колко искаш да знаеш? — попитах я.

Тя повдигна брадичка.

— Всичко. Абсолютно всичко. Той ми беше баща.

— Беше — принудих се да се съглася. Събрах кураж. Време беше. И тогава ми дойде друга мисъл. — Къде си в момента? Когато си будна?

Копривка въздъхна безнадеждно.

— И сам виждаш. В Градината на кралицата, в замъка Бъкип. Кралицата ми позволи да се върна у дома за три дни. Извини се на мен и на майка ми, но каза, че може да ми даде повече време за оплакване. Откакто се научих да сънувам истински, дори нощите не ми принадлежат. Винаги съм на разположение на трона на Пророците и се очаква да му посветя целия си живот.

— В това отношение си съвсем като баща си — казах. Подбирах думите си внимателно.

Тя внезапно пламна и цялата градина се озари от гнева й.

— Той даде живота си за тях! И какво получи в замяна? Нищо. Да, някакво имение след смъртта му, в някакъв си Върбов лес, за който не съм и чувала. Какво ме интересува земята и титлата? Сега ме наричат лейди Копривка, сякаш съм дъщеря на благородник. А зад гърба ми ме наричат лейди Драка, защото винаги казвам онова, което мисля. Изобщо не ми пука какво им е мнението за мен. При първа възможност ще се махна оттук и ще се върна у дома. В истинския си дом, в къщата, която е построил баща ми, при неговите плевни и пасища. Да си вземат Върбов лес и да го разрушат камък по камък, не ме интересува. Искам да си върна баща си.

— И аз. Но въпреки всичко имаш повече права върху Върбов лес от всеки друг. Баща ти е служил на принц Рицарин и онова имение е било от любимите му. Това, че го получаваш, те прави наследница на Рицарин.

И бях сигурен, че намерението на Търпение е било точно такова. Спокойно бе могла да преброи годините и месеците и да разбере, че детето на Моли е от мен. И явно беше направила всичко по силите си, за да види как част от земите на дядо й преминават у Копривка. Сърцето ми се стопляше, че е направила така. Внезапно разбрах защо Търпение е чакала Бърич да умре, за да предаде земята на Копривка. Защото е уважавала претенциите му за бащинство и не би направила нищо, което да ги постави под въпрос. Сега излизаше, че Бърич е спечелил правото на земята за семейството си, а не че имението се предава в наследство на внучка й. Финесът на ексцентричната ми мащеха винаги ме е изумявал и възхищавал.

— И въпреки това бих предпочела баща си. — Подсмръкна и се извърна настрани. Заговори на мрака: — Няма ли да ми разкажеш какво точно стана?

— Ще ти разкажа. Но се чудя откъде да започна.

Претеглих предпазливост и кураж, а после внезапно осъзнах, че решението ми в никакъв случай не бива да се основава на моите чувства. Колко може да понесе една самотна и скърбяща девойка? Сега не бе време да променям представата й за самата себе си. И без това промените й бяха предостатъчно. Нека мъката й да остане свободна от въпросите, които биха предизвикали моите откровения.

— Баща ти загина в служба на трона на Пророците, това е истина. Но когато само със силата на волята си накара цял дракон да рухне на колене, не го направи заради своя принц. А защото каменният дракон заплашваше любимия му син.

— Пъргав? — изумено попита тя.

— Естествено. Той дойде тук именно заради Пъргав. За да вземе сина си и да го прибере у дома. Не беше и помислял, че ще му се наложи да се изправи срещу истински дракон.