Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Те са невероятно могъщи — прекъснах я. — Повярвай ми!

— Може би. Но Тинтаглия донякъде е като… мен. Жегни гордостта й и веднага ще тръгне да доказва, че може да направи онова, което твърдиш, че не може. Отвратителна досада е, когато си мисли, че може да се отърве ей така. И само защото живее толкова дълго и е родена да помни толкова много, се държи с нас така, сякаш сме някакви мравки или мушици и не заслужаваме уважението й.

— Май сте имали повече от един разговор на тази тема.

Копривка помълча малко, после каза:

— Тинтаглия е интересно създание. Едва ли ще се осмеля някога да я нарека приятел. Самата тя смята точно така. Или по-точно май смята, че съм длъжна да съм й вярна и да я почитам просто защото е дракон. Но е трудно да наричаш някого приятел, когато знаеш, че смъртта ти ще означава за него точно толкова, колкото означава за мен изгорялата в пламъка на свещта пеперуда. Ах, умря. Колко жалко. Сякаш съм някакво животно! — Рязко отскубна едно цвете от саксията до пейката, сякаш искаше да го накъса на парченца.

Трепнах. Тя го усети.

— Не, имах предвид буболечка или риба. А не вълк. — И добави, сякаш току-що й е хрумнало: — Ти не си такъв, какъвто те виждам. Сега го знам. Ти не си вълк. Искам да кажа, не мисля за теб просто като животно. Да не би да те засегнах? — И забързано възстанови цветето.

Засегна ме, но не можех да го обясня дори на себе си, още по-малко на нея.

— Няма нищо. Знам какво имаше предвид.

— И когато се върнеш с останалите, най-сетне ще мога да те видя такъв, какъвто си, така ли?

— Най-вероятно ще се срещнем, когато се върна.

— Но как ще те позная?

— Ще ти кажа, че съм аз.

— Добре. — И добави колебливо: — Липсваше ми, докато те нямаше. Исках да говоря с теб, когато ми казаха, че баща ми е мъртъв. Но не можех да те намеря. Къде беше отишъл?

— Един много важен за мен човек беше в беда. Отидох да му помогна. Но сега всичко е наред и скоро ще се приберем.

— Някой важен за теб? Ще го видя ли?

— Разбира се. Мисля, че ще го харесаш.

— Кой си ти?

Не очаквах този въпрос. Свари ме неподготвен. Не исках да й разкривам, че съм Фицрицарин или Том Беджърлок. И най-ненадейно се чух да казвам:

— Аз съм някой, който познаваше майка ти, преди тя да срещне Бърич и да се омъжи за него.

Реакцията й не бе такава, каквато очаквах.

— Толкова ли си дърт? — Беше потресена.

— Лично аз си мислех, че просто съм пораснал — отвърнах със смях.

Но тя не се разсмя. Отговорът й бе сух.

— Значи когато се върнеш, май ще бъдеш приятел по-скоро на майка ми, отколкото на мен.

И през ум не ми бе минавало, че може да се стигне до подобно усложнение. Ревността й бе повече от очевидна. Опитах се да я успокоя.

— Копривке, отдавна ме е грижа и за двете ви. И винаги ще е така.

— Да не би да се опиташ да заемеш мястото на баща ми? — още по-студено попита тя.

Почувствах се като пълен глупак. Затърсих отговор и накрая се принудих да се изправя пред истината, която се мъчех да избегна.

— Копривке. Те бяха заедно колко, шестнайсет години ли? Имат седем деца. Мислиш ли, че някой би могъл да заеме мястото му?

— Важното е ти да го разбираш — отвърна тя, донякъде успокоена. И после ме отпрати. — А сега трябва да те изчистя от сънищата си, ако принцът поиска да ме намери. Почти всяка нощ той или лорд Сенч имат някакво съобщение за кралицата. Вече ми остава малко време за собствени сънища. Лека нощ, Сенковълк.

Благоуханната градина и нежният сумрак избледняха и останах в тъмнина. Отне ми малко време да осъзная, че изобщо не спя, а просто лежа на пода в пещерата на Черния мъж и се взирам в смътните сенки, хвърляни от тлеещите въглени в огнището. Отново премислих какво бях казал на Копривка и реших, че е глупаво да й разкривам, че някога съм обичал Моли. Как така не бях предвидил, че децата й, в това число и Копривка, могат да ме приемат като чужд човек, намърдал се в семейството им? Страшно се обезсърчих и се замислих дали съвсем да не избягам от всичко това.

Но открих в себе си желязна решителност. Не. Нямаше да избягам от хаоса, в който бях превърнал живота си. Все още обичах Моли, а може би и тя изпитваше някакви чувства към мен. Дори и да не беше така, бях обещал на Бърич, че ще се погрижа за по-малките му деца. Нужен бях там, та дори и да не ме посрещнат добре отначало. Можеше и да се проваля; възможно бе Моли да ме изгони. Но нямаше да се предам, преди да съм опитал.

Да, прибирах се у дома.