Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Ами то си ми е студено — каза той. — Но никакви кораби. Обеща.

Нищо не му бях обещавал, но все пак кимнах.

— Никакви кораби. Приготвяй се, Шишко. — Обърнах се към Шута. Отново беше затворил очи. Заговорих тихо: — Е, стана твоята. Май както винаги. Ще прибера Шишко у дома. Няма да ме има един ден. Най-много два. Но после ще се върна и ще донеса хляб и вино. Искаш ли нещо по-конкретно? Нещо за ядене?

— Имаш ли кайсии? — попита ме той с несигурен глас. Явно не бе разбрал напълно какво му казвам.

— Ще се опитам да намеря — отвърнах, макар да ме съмняваше. Пригладих косата му. Беше твърда и суха на пипане, челото му гореше. Погледнах Прилкоп. Той бавно кимна на мълчаливата ми молба. Хубаво го завих, преди да тръгна. Наведох се и въпреки че беше затворил очи, опрях чело в неговото.

— Скоро ще се върна — обещах.

Той не отговори, може би вече спеше. Оставих го така.

— Грижи се за него — казах на Черния мъж. — Ще се върна утре. Погрижи се да яде.

Той поклати глава.

— Не се връщай толкова бързо. Използваш порталите твърде много, твърде начесто. — Направи жест, сякаш извличаше нещо от гърдите си. — Те вземат от теб и ако не оставиш достатъчно за себе си…

Впери поглед в мен, сякаш искаше да се увери, че съм го разбрал. Не бях, но все пак кимнах.

— Ще внимавам.

— Сбогом, шишкаво човече. Сбогом, шутовски Изменящ. — Кимна към Шута и добави тихо: — Ще го наглеждам. Никой от нас не може да направи нещо повече от това. — И попита смутено: — Малкият човек сирене ли каза?

— Сирене. Да. Ще ти донеса сирене. И чай, и подправки, и плодове. Колкото мога да нося.

— Когато бъде безопасно да дойдеш, ще е много мило.

Усмихваше се, докато му благодарихме отново за всичко, което бе направил за нас, след което излязохме. Отново бе излязъл вятър и нощта бе мразовита. Шишко категорично отказа да остави раницата си, така че вървеше натоварен зад мен по стръмната тясна пътека до цепнатината в скалата. Течащата вода отново беше замръзнала и отново се наложи да извадя меча си и да сека лед в тъмното. Шишко се оплакваше от мрака и вятъра и продължаваше да настоява, че иска вкъщи.

Накрая успях да се промъкна. Дръпнах Шишко след себе си и макар че се заклещи, успя да се провре някак. Тръгна след мен, но постепенно забави крачка, докато приближавахме неестествената светлина.

— Не ми харесва това — заяви. — Това не е пътят за вкъщи. Това отива в скалата. Трябва да се върнем.

— Не, Шишко, бъди спокоен. Това е просто стара магия. Всичко ще е наред. Просто върви след мен.

— Дано да си прав.

Тръгна след мен, оглеждаше се на всяка крачка. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-предпазлив ставаше. Когато стигнахме първите барелефи на Праотците, ахна и отстъпи назад.

— Сънищата на дракона. Тези бяха в сънищата на дракона! — възкликна и промърмори, сякаш съм се опитал да го изиграя: — О, бил съм вече тук. Сега вече знам. Но защо е толкова студено? Преди не беше.

— Защото сме под леда, затова. Хайде, стига си се влачил.

— Не и този студ — отвърна загадъчно той и отново ме последва, но не ускори темпо.

Мислех си, че съм запомнил пътя, но въпреки това на два пъти завих погрешно. Налагаше се да се връщам. Шишко започна да се съмнява в мен. Но накрая, въпреки влаченето му и лъжовната ми памет, стигнахме до стаята с картата.

— Не пипай нищо — предупредих го.

Разгледах картата и руната до четирите малки скъпоценни камъни край Бъкип. Бях убеден, че означават Камъните свидетели. Открай време те се смятаха за място на сила и истина, за портал към боговете. Помислих си, че вече зная произхода на тази легенда. Запомних добре руната.

— Хайде, Шишко. Време е да си идем у дома.

Той не отговори и когато докоснах рамото му, погледна бавно към мен. Беше седнал на пода. Бе успял да изтрие прахта от една плочка и се взираше в някаква пасторална сцена. Изглеждаше малко замаян.

— Харесвало им е тук — рече тихо. — Свирели са много музика.

— Вдигни стените си, Шишко — казах му, но той май не ме чу.

Хванах го за ръка и го поведох. Не бях сигурен, че ме слуша, но докато вървяхме нагоре, на няколко пъти му обясних, че трябва да не се отделяме един от друг и да минем през Стълба, за да се приберем у дома. Дишането му бе станало дълбоко и равномерно, сякаш спеше дълбоко. С безпокойство се запитах дали самият град не му влияе.

Не тръгнах да се чудя дали древните очукани Камъни свидетели ще действат като Стълбове на Умението. Та нали Шутът бе използвал един от тях, а неговото Умение бе много по-слабо от моето. Поех дълбоко дъх, тръснах леко ръката на Шишко с надеждата да привлека вниманието му и решително влязох в Стълба, като го помъкнах след себе си.