Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Отново последва онази бездиханно дълга пауза в същността ми, която вече ми бе почти позната. Сякаш прекосихме незнайно колко голяма черна бездна, обсипана със звезди, след което се озовах на тревистия склон на хълма край Бъкип. Шишко беше с мен. За миг ми се зави свят, а Шишко залитна и седна на земята. Топлината докосна кожата ми и ароматите на лятната нощ напълниха ноздрите ми. Стоях неподвижно и чаках очите ми да свикнат с тъмното. Камъните свидетели се издигаха зад мен към нощното небе. Поех дълбоко въздух. Долових миризмата на пасящи наблизо овце и по-далечния аромат на морето. Бяхме си у дома.

— Всичко е наред. У дома сме. Нали ти казах. Все едно да прекрачиш през прага.

В следващия миг светът се завъртя и се строполих на земята по очи. Полежах малко така, като се мъчех да не повърна.

— Добре ли сме? — нещастно попита Шишко.

— След малко — уверих го задъхано. — След малко ще ни мине.

— Беше лошо като с кораб — обвинително рече той.

— Но много по-кратко — отвърнах. — Много по-кратко.

Въпреки уверенията ми мина известно време, преди да дойдем на себе си и да се изправим на крака. До портите на замъка имаше доста път и Шишко започна да пуфти и да мрънка много преди да стигнем до тях. Замръзналият град на Праотците и пътуването през Стълбовете го бяха объркали и уморили. Чувствах се като злодей, докато го карах да бърза, като го изкушавах с обещания за чудесна храна, студена бира и топло меко легло. Изгряващото слънце ни помогна да не се препъваме много. Не след дълго вече носех раницата на Шишко, а после и наметалото и шапката му. Сигурно щеше да свали още дрехи, ако го бях оставил. Когато стигнахме портите, вече бяхме плувнали в пот, навлечени в зимни дрехи в чудесната утрин.

Стражите май познаха Шишко преди мен. Бях небръснат и разчорлен. Казах им, че са ни пратили по-рано на мръсно търговско корито от Външните острови, че пътуването било отвратително и че страшно се радваме, че сме у дома. Шишко с готовност потвърди мнението ми за корабите. Стражите започнаха да задават хиляди въпроси, но им казах, че сме тръгнали преди доста време, че пътуването ни е било продължително и ми е заповядано да докладвам на кралицата, преди да разправям клюки. Пуснаха ни.

В този ранен час бяха будни само стражите и прислугата. Успях да заведа Шишко само до кухнята. Стражите се бяха научили да търпят любимеца на принца. Щяха да се шегуват грубо с него, да слушат разказите му и да си правят преценки. Всякакви хвалби за дракони, магически стълбове или Черни мъже щяха да се приемат като партенка. Знаех, че трябва да го оставя и че може би това е най-безопасното място. Пък и предполагах, че устата му ще е все пълна и няма да приказва много. Оставих го с топла храна и предупреждението, че след като се наяде, трябва или да си легне в стаята, или да намери Сада, да се изкъпе и да й обясни, че никой не е умрял от морска болест.

Взех парче топъл хляб и го излапах, докато вървях към казармата. Топлият летен въздух изглеждаше наситен с миризми след дългите месеци студ. Нашата част от дългата ниска казарма беше прашна и пуста. Отървах се от тежките вълнени дрехи. Страшно ми се искаше да се измия и избръсна, но се задоволих само да облека чиста униформа. Още повече ми се искаше да се хвърля в леглото си, но знаех, че трябва да видя кралицата колкото се може по-скоро. Знаех също, че тя все още не ме очаква.

Отидох до коридора към килерите и складовете на кухнята. Изчаках наоколо да няма хора и се промъкнах в килера, в който имаше шкаф с фалшива задна стена. Тук се държеше шунката и саламите, така че взех една наденичка, преди да затворя тайната врата и да започна уморителното катерене по тъмното стълбище. Вървях опипом, защото беше тъмно като в рог. Довърших наденичката, преди да стигна стаята на Сенч. Отворих вратата и влязох.

Посрещна ме мрак и миризма на мухъл. Блъснах се в работната маса, изругах и успях някак да се добера до занемарената камина. Напипах огнивото в края на лавицата. След като най-сетне успях да запаля огъня, побързах да запаля и остатъците от свещи в свещника. Подхраних огъня, по-скоро за светлина, отколкото за да се стопля. Стаята бе мрачна, прашна и усойна след дългите седмици, през които камината не бе палена. Огънят щеше да освежи въздуха.

Усетих Гили миг преди да се втурне в стаята от един от своите тайни проходи. Беше изпълнен с ентусиазъм, че най-сетне се е появил някой, който да му донесе наденичка. Когато откри, че само мириша на месо, облиза мазните ми пръсти, хапна ме укорително и се опита да се покатери по крака ми.