Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Може пък да е само един от периодите му на промяна — казах на Прилкоп. — Надявам се да е така. Ще е по-добре, отколкото някаква инфекция. Ще е трескав и слаб няколко дни, след което кожата му ще се обели като изгоряла. Новата кожа под нея ще е по-тъмна. Ако е това, няма какво да направим за него, освен да се постараем да му е удобно и да чакаме.

Прилкоп докосна бузите му и ми се усмихна.

— Точно това подозирах и аз. Случва се при някои от нас. После минава. — Погледна Шута и добави: — Стига да е само това. — Поклати глава. — Раните му са твърде много.

Въпросът се оформи сам и го зададох, без да си помисля дали не е неучтиво.

— Защо се променяте? Защо Шутът се е променил? Бледата жена си остана бяла.

Той разпери объркано ръце.

— О, много пъти съм си мислил за това. Ясновидците, които си остават бели, често говорят много, но вършат малко. А той и аз на младини предсказахме много промени. И после се заехме да ги извършим. И така може би сме променили и себе си.

— Но Бледата жена също действаше, за да направи промени.

Той се усмихна с мрачно задоволство.

— Опита се. И се провали. Ние победихме. Ние променихме. — Наклони глава. — Може би. Така мисли старецът. — После погледна спящия Шут и кимна замислено. — Нуждае се от почивка. От сън и добра храна. И тишина. Идете с Шишко за риба. Прясната риба ще му дойде добре.

Поклатих глава.

— Не искам да го оставям в това състояние.

Прилкоп постави приятелски ръка на рамото ми.

— Ти го безпокоиш. Усеща тревогата ти. Ако искаш да си почине, по-добре си иди.

— Трябва да си идем вкъщи — обади се Шишко от мястото си край огъня. — Искам си вкъщи.

Шутът изграчи името ми:

— Фиц.

Моментално се озовах до него с чаша вода. Не искаше да пие, но настоях.

— Искаш ли още нещо? — попитах го, след като се напи.

Очите му бяха неестествено ярки от треската.

— Да. Искам да си идеш у дома.

— Не знае какво говори — казах на Прилкоп. — Не мога да го взема в това състояние.

Шутът пое дълбоко дъх и заговори с усилие:

— Не. Напротив. Зная какво говоря. Вземи Шишко. Върви си у дома. Остави ме тук.

Закашля се и ми направи знак за още вода. Пи на малки глътки и отново пое дълбоко дъх. Помогнах му да легне отново.

— Няма да те оставя в това състояние — казах. — Ще останем тук толкова, колкото е нужно. Не се безпокой за нищо. Ще съм до теб.

— Не. — Изглеждаше раздразнителен по характерния за болните уморен начин. — Чуй ме. Трябва да остана. Тук. Известно време. С Прилкоп. Трябва да разбера… кога съм, къде съм… Трябва да… Фиц, той може да ми помогне. Знаеш, че няма да умра. Това е само един от периодите на промяна. Но онова, което трябва да науча, трябва да го науча сам. Трябва да остана сам за известно време. Трябва да помисля. Сам. Разбираш ме. Знам, че ме разбираш. Бях теб.

Вдигна ръце да разтърка челото и бузите си. Сухата кожа се олющи под изтънелите му пръсти и отдолу се видя нова, по-тъмна кожа. Завъртя очи към Прилкоп.

— Трябва да си иде — каза му, сякаш Прилкоп можеше да ме накара насила. — Нужен е у дома. И той има нужда да е у дома.

Седнах на пода до леглото. Разбирах го. Спомнях си дългите дни на моето възстановяване след тъмницата на Славен. Помнех колко неуверен се чувствах. Мъченията карат човек да се срамува. Да се пречупи и да пищи, да се моли, да дава обещания… Може би никой не би простил подобно нещо, освен ако сам не е минал през него. Шутът трябваше да остане сам известно време, за да прецени отново как вижда самия себе си. Докато се възстановявах, не исках Бърич да ми задава хиляди въпроси; не исках дори да бъде грижлив и внимателен. Той го разбра инстинктивно и ме остави дни наред да седя и да се взирам мълчаливо в поляните и хълмовете. Трудно ми бе да призная, че съм човек, а не вълк; още по-трудно бе да призная, че още съм самият себе си.

Шутът протегна тънка ръка изпод одеялото. Потупа неловко рамото ми и прокара пръсти по брадясалата ми буза.

— Върви у дома. И да се обръснеш. — Успя да се усмихне измъчено. — Остави ме да си почина, Фиц. Просто ме остави да си почина.

— Добре. — Опитах се да не се чувствам като отпратен. Обърнах се към Шишко. — Е, в такъв случай ще те заведа у дома. Облечи се по-топло, но не е нужно да прибираш багажа си. Ще бъдем в Бъкип, преди да е минала нощта.

— И пак ще сме на топло? — нетърпеливо попита Шишко. — И ще има топъл хляб и масло, мляко и ябълки, сладкиши и стафиди? Сирене и бекон? Тази вечер?

— Ще направя всичко възможно. Приготвяй се. И кажи на Сенч от мое име, че тази вечер се връщаме у дома. Аз ще кажа на стражата при портата, че сме се прибрали по-рано, с първия кораб. Защото ти е било студено.