Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Ще ти покажа — каза й и с това я слиса съвсем. Притисна я до себе си и впи устни в нейните.

Въпреки всичко, което ми се бе случило този ден, въпреки загубите, които бях понесъл, открих, че се усмихвам. Онова, което ставаше между драконите в небето, неминуемо се отразяваше на всеки човек, притежаващ Умението. Нарческата най-сетне прекъсна целувката. Сведе глава на рамото на Предан и се засмя. После вдигна отново лице, за да я целуне пак. Извърнах очи.

Но не и Ертре. Беше възмутена. Въпреки че бе дрипава и мръсна, реакцията й бе кралска.

— Пиотре! Позволяваш на някакъв селянин да целува нашата нарческа?!

Той се разсмя гръмко и се потресох, когато осъзнах, че за пръв път го чувам да се смее.

— Не, сестро. Тя му позволява и му дава онова, което си е спечелил. — Усмихна се. — Що за мъж може да се противопостави на волята на жена?

— Това е непристойно — твърдо заяви Ертре и въпреки сплъстената й коса и мръсните й дрехи, думите й бяха думи на нарческа от Външните острови.

Изведнъж се сетих, че ако Шутът е все още жив, със смъртта на дракона Претопяването му също ще е изчезнало. Изпълни ме дива надежда, светът се завъртя около мен.

— О, Шуте! — възкликнах.

Пиотре ме погледна неодобрително. Май си помисли, че се подигравам на принца.

— Не той. Смуглият — обясних. — Лорд Златен. Може да е все още жив!

Обърнах се и се втурнах по втвърдения сняг към изкопа. Борбата на драконите бе превърнала ямата в коварно място. Отвора, от който бяха излезли Пиотре и нарческата, вече го нямаше. Падането на Тестото и опитите му да излезе от ямата бяха заличили входа към двореца на Бледата жена. Но знаех къде е и определено не можеше да е много дълбоко. Заспусках се по нестабилния склон, като се мъчех да бързам и в същото време да запазя равновесие по леда, който се раздвижи и после се заплъзга около мен. Спрях и се насилих да вървя по-внимателно. Заслизах бавно, а ми се искаше да тичам с все сили. Всяко парче лед, което размествах, после трябваше да го махам. Отворът бе в най-дълбокия ъгъл на изкопа. Почти бях стигнал до него, когато някой ме извика. Спрях и се обърнах. Пиотре стоеше на ръба и ме гледаше. Поклати глава. Очите му бяха изпълнени със съжаление.

— Откажи се, Беджърлок. Мъртъв е. Другарят ти е мъртъв. Съжалявам. Видяхме го, докато претърсвахме килиите за своите. Ако беше жив, щяхме да измъкнем и него. Но не беше. Закъсняхме. Съжалявам.

Стоях и се взирах в него. Контрастът между ярката светлина на деня и тъмния му силует сякаш ме ослепяваше. Студът запълзя по мен, последван от пълно вцепеняване. Помислих си, че ще припадна.

— Сигурен ли си? — зададох най-тъпия въпрос в живота си.

Пиотре кимна.

— Да. Те… — И млъкна. Когато заговори отново, гласът му беше безизразен. — Беше мъртъв. Не е преживял това. Мъртъв е. — Пое дъх и бавно издиша. — Викат те в лагера. Момчето, Пъргав. При умиращия. Искат да идеш при тях.

Умиращият. Бърич. Върна се в мислите ми с трясъка на експлозия. Да. Щях да изгубя и него. Това бе прекалено, направо непоносимо. Скрих лицето си с ръце, клекнах и се разридах. Прекалено. Прекалено.

— Мисля, че трябва да побързаш.

Гласът на Черната вода идваше някъде отдалеч. После чух нечий друг глас, който каза тихо:

— Погрижи се за своите хора. Аз ще се погрижа за моите.

Някой слизаше по склона към мен, но не ми пукаше. Просто клечах и исках да умра, да се махна от този живот, в който бях подвел всички, на които държах. Нечия тежка ръка легна на рамото ми.

— Ставай, Фицрицарин — рече Уеб. — Пъргав има нужда от теб.

Поклатих глава като дете. Никога, никога вече нямаше да допусна някой да зависи от мен.

— Ставай! — остро рече той. — Днес изгубихме достатъчно хора. Няма да губим и теб.

Вдигнах глава и го погледнах. Чувствах се като Претопен.

— Отдавна съм изгубен — казах. Поех дълбоко дъх, изправих се и тръгнах след него.