Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Нападнаха ни!

Предупреждението на Сенч стигна до мен в мига, в който чух виковете. Погледнах надолу към лагера. Неизвестно откъде се бяха появили слугите на Бледата жена и се бяха нахвърлили върху и без това намалелия ни и разнебитен отряд.

Сякаш се опитваха да попречат някой да отиде на помощ на Тинтаглия, макар самите те да не смееха да атакуват падналия дракон. Никога не бях виждал по такъв начин стария си наставник. Стоеше редом с Лонгуик с изваден меч. Шишко се бе свил зад тях и се държеше за главата.

Шишко! Отблъсни ги, както отблъскваше мен! Не всички ще отстъпят, но пак е нещо. Бий се! Кажи им: махайте се, не ни виждате! Моля те, Шишко!

Отчаянието ме заля, докато държах все още съпротивляващото се момиче. Не смеех да я пусна.

Реших, че Шишко няма да реагира на призивите ми. И изведнъж видях как дребният човек вдига едната си ръка и наднича през пръсти като уплашено дете. После долових ехото от насоченото към нападателите Умение.

Махайте се, махайте се, махайте се!

Видях поне двама от воините на Бледата жена да правят точно това — изведнъж обърнаха гръб и се отдалечиха от битката, сякаш са се сетили за някакви неотложни задачи. Неколцина като че ли изгубиха хъс и преминаха в отбрана, все едно се чудеха какво търсят тук и защо ни нападат.

Направи го пак, Шишко! Помогни ми!

Слабият призив беше от Сенч. Мечът му тежеше, а и той никак не обичаше да гледа в очите онези, които убива. Почувствах рязката болка, когато нечие острие се плъзна малко под лакътя му. Видях как Шишко отскача назад и сграбчва собствената си ръка.

Сенч! Блокирай болката си! Шишко я усеща. Шишко! Кажи на болката да се маха. Дай я на лошите. Можеш да го направиш!

Силният порив на вятър отгоре ме накара да се свия като полска мишка, усетила прелитащ над нея бухал. Драконите се връщаха, биеха се в ужасяваща тишина, нарушавана само от пляскането на криле и глухите удари, които си нанасяха. Бяха се издигнали високо в небето, вкопчени един в друг. Взирах се уплашено нагоре и ми се стори, че разбирам стратегията на Тестото. Беше се притиснал в Айсфир и бе впил зъби в шията му. Черният дракон изразходваше по-голямата част от силите си в усилия да се задържи във въздуха. Много добре знаеше, че няма шанс да победи каменния си противник на земята. Айсфир се гърчеше и мяташе, за да се измъкне от смъртоносната хватка на Кебал Тестото.

Щяха да рухнат право върху нас!

— Бягайте! — изревах на Предан. — Драконите падат!

Сепнат, Предан погледна нагоре и отскочи, за да избегне меча на противника си. Изкрещя нещо на Пиотре и нарческата. Пиотре бе довършил един от нападателите, а другият отстъпваше. Нарческата сграбчи майка си за глезена и я помъкна навън от ямата, без да пуска меча си. Протегнах ръка към нея, когато доближи, хванах дясната й китка и я изтеглих през ръба. Елиания пък издърпа майка си. Миг по-късно трябваше отново да усмирявам малката й сестра, която пак се замята. Нарческата замъкна майка си встрани от ръба и изпищя:

— Махайте се! Падат!

Предан и Пиотре побягнаха, мъчеха се да се изкатерят по несигурния лед и сняг. Елиания продължаваше да влачи майка си за глезените и отстъпваше, като отчаяно крещеше на принца и вуйчо си да бързат. Наведох се, сграбчих малкото момиче и я последвах. Знаех, че не ми оставаше нищо друго, но въпреки това се чувствах страхливец. Предан ме задмина, догони нарческата и метна майка й на раменете си. В следващия момент ръката на Пиотре ме блъсна напред. Сенките на падащите дракони се разпълзяваха около нас. За миг ми се зави свят. Настигнахме Предан и жените. Елиания мълчаливо посочи нагоре.

Айсфир бе успял да се освободи. Бясно размахващите се криле го издигаха все по-нависоко и по-нависоко, а Кебал Тестото се носеше надолу.

Ударът разтърси леда. Тестото се стовари наполовина в ямата и наполовина навън, точно там, където бях допреди малко. Надявах се, че е мъртъв, но той бавно се изправи и разтърси криле. Ъгловатата му глава започна да се върти на дебелата шия. Мощните му крайници се размърдаха и той изпълзя от ямата като гущер от тиня. Опашката му се мяташе гневно и разбиваше леда зад него. Обърна се право към мен и се смразих от погледа му. После мътните му очи, така различаващи се от живото сребро на Тинтаглия, се спряха върху поваления женски дракон и той бавно тръгна към нея, сумтеше гневно. Усетих, че Бледата жена го призовава чрез Умението да убие женската и че всичко ще се оправи, че после може да засити гнева и глада си както му се хареса. Но първо да убие женската. Вече нищо не стоеше между него и победата. Тинтаглия не можеше да се мери с него.