Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Но Бледата жена грешеше. Сърцето ми се сви, когато видях, че Тинтаглия все още има двама защитници. Полуслепият Бърич стоеше до нея и притискаше навитото си наметало в шията й, за да спре кървенето. Тъканта пушеше и се зачудих какво ли представлява кръвта на дракон. И двамата като че ли не забелязваха тежко пристъпващата към тях смърт.

Но Пъргав я виждаше. Стоеше пред тях, досущ като мравка, опитваща се да защити замък. Ярко оцветената стрела на Шута излетя от лъка му, но се пръсна на трески в каменния дракон. Пъргав непоколебимо извади от колчана си втора и опъна тетивата. С поразителен за такова малко момче кураж направи две крачки напред към дракона. Пусна стрелата, но резултатът бе същият. Въпреки това той не помръдна и извади трета. Тестото щеше да го стъпче, за да се добере до Тинтаглия. Пъргав извърна глава и викна на баща си да бяга. Можех само да гледам безпомощно как неумолимият поглед на каменния дракон се спря върху момчето. А после Тестото затича в тромав галоп. Пъргав погледна смъртта си и устата му се отвори широко — в крясъка му се смесваха ужас и предизвикателство. Лъкът се затресе в ръцете му, върхът на сивата стрела трепереше неудържимо, но той не помръдна.

Бърич вдигна глава. Обърна се. И до днес помня всеки миг от случилото се. Видях го как поема дъх и до пищящите ми уши достигна яростният му рев, че нещо може да заплашва сина му.

Никога не го бях виждал да тича толкова бързо. Скочи към Пъргав и дракона, изпод ботушите му захвърчаха лед и сняг. Тинтаглия повдигна глава, но беше само немощен наблюдател. И Бърич се озова между момчето си и дракона и извади ножа си, без да спира да тича. Най-нелепата и храбра атака, която съм виждал. Вдигна ножа и се хвърли срещу дракона. Острието стана на парчета, когато удари каменната плът. И в същия момент усетих отблъскването на Осезанието, което бе насочил срещу дракона. Беше като някоя от експлозиите на Сенч, като яростта на жребец, защитаващ табуна си, като свирепостта на вълк или мечка, чиито малки са в опасност. Силата му идваше повече от любовта към онова, което пази, отколкото от омразата. И беше насочена срещу дракона, и огромната й мощ накара каменния звяр да рухне на колене.

Но докато падаше, Тестото замахна с тежкото си крило и помете Бърич, все едно беше муха. Тялото му се превъртя няколко пъти във въздуха.

— Не! — изкрещях, но вече бе късно.

Бърич падна тежко, плъзна се като парцалена кукла. Тестото се надигна тромаво, тръсна тежката си глава и го видях как се мъчи да поеме дъх. После тръгна с отворена паст към Пъргав и Тинтаглия.

Пъргав се взираше невярващо в баща си. Обърна се към дракона и изкрещя. Викът му бе изпълнен с ненавист. Опъна тетивата така, че ми се стори, че лъкът ще се скърши. Видях го как става едно цяло със стрелата. Гледаше приближаващия се дракон в очите.

И пусна тетивата.

Блестящата сива стрела полетя, вярна като бащината любов. Видях как Тестото вдигна предната си лапа, за да я посрещне. И изведнъж замря, сякаш слушаше някого. Усещах Умението, което насочваше към него Бледата жена, истеричните й заповеди да сложи край на това, да убие стрелеца, да убие женската и после да прави каквото пожелае, всичко, каквото пожелае. Помислих си, че е спрял да я чуе. Но той не помръдна повече. Бозавият цвят на живота изчезна от тялото му и се смени с еднообразната сивота на камък. И той остана така — с леко повдигнати криле, с предната лапа, посегнала да изтръгне стрелата от окото му, със зейнала паст. Възцари се изумена тишина. Каменният дракон бе мъртъв.

Миг по-късно момичето в ръцете ми се съживи. Присъствието й в Осезанието ми разцъфна като цвете. Беше спряла да се съпротивлява в мига, в който каменният дракон бе умрял.

— Студено ми е. Гладна съм — изплака тя и избухна в сълзи.

— Ей сега, милото ми, ей сега — казах й.

Колкото и да не ми се искаше, свалих я боса на леда. Смъкнах наметалото на Сенч и я увих в него. Стигна чак до петите й и докато я вземах отново на ръце, тя сви крака в него и се сгуши на трепереща топка.

— Дай ми я, дай ми я! — извика Пиотре. По лицето му се стичаха сълзи и оставяха дири в засъхналата кръв. — Ох, малка рибке, ох, Коси! Елиания, виж, виж, нашата Коси се върна!

Дадох му я и силите му сякаш го напуснаха. Той рухна на колене, притискаше детето към гърдите си и му мърмореше нещо.

Елиания ни погледна. Очите й бяха изпълнени с болка. После се обърна към проснатата в краката й жена, коленичи до нея и се разплака.

— Спасихме едната от вас. Коси. Майко, направих всичко по силите си. Опитахме.