Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

По онова време в Халкида някои роби майстори, занаятчии и куртизанки получавали от господарите си право да приемат външни поръчки. Случвало се някои от това привилегировано малцинство да спечелят достатъчно, за да откупят свободата си. Естествено, много от господарите не желаели да се разделят с такива ценни роби. Тъй като татуировките за собственост не можели да се махнат от лицето, без да останат сериозни белези, а документите за освобождаване масово се подправяли, за бившите роби било трудно да докажат, че са заработили свободата си. Робовладелците се възползвали от това и въвели скъпи „халки на свободата“ — златни или сребърни обеци, често инкрустирани със скъпоценни камъни и уникална за фамилията изработка, с които се показвало, че робът е заслужил свободата си. Често се случвало след откупването си робът да служи години наред, за да си позволи скъпата обеца, която да доказва, че наистина е свободен и може да се движи в Халкида както си пожелае.

Знам какво е след битка. Вървял съм по окървавена земя и съм прекрачвал разсечени тела. Но дотогава не бях стъпвал на място, където така ясно да личи безсмислието на войната. Бойци превързваха рани, които сами бяха нанесли на доскорошните си противници, островитяните, които допреди малко се сражаваха с нас, сега жадно разпитваха хората на хетгурда за роднини и отдавна напуснати родни земи. Бяха като събудили се от легендарен сън, мъчеха се да уловят изгубения живот, да прекосят пропастта на годините. Очевидно бе също, че много добре си спомнят всичко, което са вършили като слуги на Бледата жена. Разпознах един от стражите, който ме бе завлякъл при нея. Човекът побърза да извърне поглед. Не му се сърдех. Пиотре вече ми беше казал единственото, което ми бе нужно.

Тръгнах през лагера, който се приготвяше за заминаване с почти неприлична бързина. Двама лошо ранени мъже от хората на Бледата жена вече бяха натоварени на шейните, сваляха се палатки. Над трима убити набързо беше струпана могила от лед. И тримата бяха от доскорошните ни противници. Айсфир беше изял Орела и за него нямаше да има гроб. Другите двама, които бяхме изгубили — Лисугера и Дефт, — бяха затрупани при срутването на ямата. Нямаше смисъл да ги изравяме, за да ги погребваме отново. Изглеждаше някак грешно да зарязваме падналите, но така трябваше. Всички искахме да се махнем, сякаш колкото по-скоро напуснем това място, толкова по-бързо Бледата жена ще се превърне в създание от миналото. Надявах се и тя да е погребана под изсипалата се ледена лавина.

Докато вървяхме с Уеб, отнякъде дойде Сенч. Ръката му беше превързана.

— Насам — каза и ме поведе към мястото, където лежеше Бърич.

Пъргав бе коленичил до баща си в снега. Не бяха опитали да местят Бърич. Имаше нещо неестествено в начина, по който лежеше тялото му. Гръбнакът не се извива по такъв начин. Коленичих до него и с изненада видях, че очите му са отворени. Ръката му зашари слабо по снега. Хванах я и я стиснах. Съвсем лекичко. Той дишаше плитко, сякаш се опитваше да се скрие от дебнещата в долната половина на тялото му болка.

— Само ти — успя да изрече.

Погледнах Уеб и Сенч. Без да кажат нито дума, те се оттеглиха. Бърич погледна към Пъргав, но момчето се заинати. Баща му пое дъх малко по-дълбоко. Кожата около устата и очите му бе странно потъмняла.

— Само за малко — каза на сина си. Пъргав сведе леко глава и се отдалечи.

— Бърич… — почнах, но едно почти рязко движение на ръката му ме накара да млъкна.

Видях го как събира остатъците от силите си. Заговори на пресекулки, на всяка фраза спираше, за да си поеме дъх.

— Прибирай се у дома — нареди ми. — Грижи се за тях… Моли… Момчетата.

Понечих да поклатя глава и да кажа, че иска от мен невъзможното, но за момент пръстите му стиснаха моите със сянка от някогашната му сила.

— Да. Ще го направиш. Трябва. Заради мен. — Още един дъх. Намръщи се, сякаш вземаше важно решение. — Малта и Руди. Когато се разгони. Не Грубиянин. Руди. — Вдигна пръст, сякаш очакваше да оспоря решението му. Пое дъх по-дълбоко. — Де да можех да видя това жребче. — Примигна бавно. — Пъргав.

— Пъргав! — извиках и момчето веднага хукна към нас.

Малко преди да дойде, Бърич заговори отново. Почти се усмихваше.

— Бях по-добрият мъж за нея — прошепна. Пое си дъх. — Но въпреки това тя щеше да избере теб. Ако се беше върнал.

Точно тогава Пъргав се хвърли на колене до Бърич и му отстъпих мястото си. Сенч и Уеб също идваха, носеха одеяло.