Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Ще изгребем снега под теб и ще те отнесем с одеялото до шейната — каза Уеб. — Принцът вече пусна птицата да извика корабите, които ще ни откарат до Цайлиг.

— Няма значение — отвърна Бърич. Хвана ръката на Пъргав и затвори очи. След няколко мига видях, че ръката му се отпусна.

— Да го преместим сега — предложих. — Докато е в безсъзнание.

Помогнах им да изринем снега под Бърич и да подпъхнем одеялото. Въпреки че се опитвахме да сме колкото се може по-внимателни, той изстена при преместването и Осезанието ми за него мъничко избледня. Не казах нищо, но бях сигурен, че Пъргав също го е усетил. Натоварихме Бърич на шейната заедно с другите двама ранени. Преди да тръгнем, погледнах небето. От драконите нямаше и следа.

— Дори едно благодаря не казаха — измърморих на Уеб.

Той само сви рамене. Тръгнахме.

През останалата част от деня или крачех до шейната, или я теглех. Пъргав през цялото време крачеше до баща си, но очите на Бърич май не се отвориха отново. Увитият в одеяло Шишко се возеше в задната част и се взираше в ранените. Коси и Ертре бяха в другата шейна. Дърпаше я Пиотре, който си тананикаше нещо, а нарческата и Предан вървяха до нея. Бяха пред нас. Не чувах какво говори нарческата на майка си, но можех да се досетя. Тя вече не гледаше така враждебно Предан, но погледът й се задържаше по-дълго върху дъщеря й и в него се четеше гордост. Оцелелите представители на хетгурда вървяха отпред и проверяваха снега за пукнатини. Уеб, а после и Сенч дойдоха да повървят известно време до мен. Нямаше какво да си кажем, така че мълчахме.

Броях наум, най-вече защото мислите ми непрекъснато се въртяха около това. Принцът бе довел тук дванайсет души, без да се броят Пъргав и Шишко. Намирахме се под надзора на шестима представители на хетгурда. Общо двадесет. Добавяме Шута и Бърич. Двадесет и двама. Бледата жена бе убила Хест, Ридъл и Шута. Бърич умираше от удара на нейния дракон. Орелът бе умрял от пороя ледени парчета при експлозията на Сенч. Същото се отнасяше за Лисугера и Дефт. Шестнадесет души щяхме да се върнем в Цайлиг. При положение, че Чъри и Дръб бяха оцелели на брега. Поех дълбоко дъх. Връщахме също майката и сестрата на нарческата. Това със сигурност бе нещо. Освен тях в домовете си щяха да се върнат осем островитяни, смятани от семействата си за отдавна мъртви. Опитах се да намеря някакво удовлетворение, но не успях. Тази последна и най-кратка битка бе донесла най-много загуби за мен.

Когато притъмня, Пиотре нареди да спрем. С две от палатките издигнахме около шейната импровизиран заслон, за да не се налага да местим ранените. Двамата можеха да говорят и да се хранят, но Бърич все още не помръдваше. Донесох на Пъргав храна и поседях с него, но след малко усетих, че предпочита да остане насаме с баща си. Оставих го и излязох да повървя под звездите.

По онези земи няма истински нощен мрак. Само най-ярките звезди се виждаха в небето. Нощта бе студена и вятърът не спираше да духа, навяваше сняг върху заслоните. Не можех да реша къде искам да ида и с какво да се заема. Сенч и принцът се бяха натикали в шатрата на нарческата заедно с Пиотре, майка й и сестра й. Там тържествуваха и се радваха; и двете чувства ми бяха чужди. Хората на хетгурда и дошлите на себе си островитяни сякаш се събираха след дълга разлъка. Минах покрай малкия огън, при който Бухалът най-прозаично изгаряше татуировка с дракон и змии от нечия ръка. Вятърът донесе миризмата на печено месо, мъжът изсумтя, после закрещя от болка. Осезаващата Котерия без Пъргав се беше натъпкала в една малка палатка. Докато минавах, чух плътния глас на Уеб и за миг проблесна котешко око. Несъмнено споделяха тържеството на принца. Бяха освободили дракона и Предан бе спечелил разположението на нарческата.

Лонгуик седеше самичък край малкия огън пред тъмната палатка. Запитах се къде ли е намерил брендито, което надушвах. Щях да го подмина с мълчаливо кимане, но нещо в изражението му ми каза, че мястото ми е при него. Клекнах и протегнах ръце към слабите пламъци.

— Как е, капитане — попитах.

— Капитан на какво? — кисело отвърна той. Завъртя глава, при което прешлените му изпукаха, и въздъхна. — Хест. Ридъл. Дефт. Какво добро може да се каже за командир, чиито хора са мъртви, а самият той е останал жив?

— Аз също съм жив — напомних му.

Той кимна, после посочи с брадичка към палатката.

— Твоят слабоумен спи. Стори ми се съвсем отпаднал, така че го прибрах.

— Благодаря.

За миг се почувствах виновен и се запитах трябва ли да оставя Бърич, за да се погрижа за Шишко. И си помислих, че може би най-доброто за Лонгуик е да има някой, когото да наглежда. Той ми подаде войнишката си манерка. Беше очукана и издраскана, пълна с личните му запаси бренди — дар, който трябваше да се уважи. Отпих глътка и му я върнах.