Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Протегнах ръка към котерията и Шишко я хвана. Другата си ръка поставих на гърдите на Бърич. Осезанието ми показа, че не му се иска да се задържа в тялото си. Животното, в което обитаваше Бърич, бе безнадеждно ранено. Ако тялото му беше кон, Бърич вече щеше да е сложил край на страданията му. Пропъдих тази обезпокоителната мисъл, опитах се да загърбя Осезанието и да наточа Умението си като бръснач. Престанах да мисля за всичко останало и затърсих някакво място, през което да проникна в него.

Не намерих. Усещах останалите от котерията, безпокойството и готовността им, но не можех да открия накъде да насоча желанието им за действие. Долавях Бърич, но възприятието ми се плъзгаше по повърхността, без да е в състояние да проникне вътре. Не знаех как го е изолирал баща ми и нямах представа как мога да премахна бариерата. Не знам колко дълго съм се опитвал да преодолея защитните му стени. Знам само, че по някое време Шишко пусна ръката ми, за да избърше изпотената си длан в дрехата си.

— Този е много труден. — После каза: — Дайте да оправим онзи, по-лесния.

Не поиска разрешение от никого, а направо се наведе през Бърич и сложи ръка на рамото на един от ранените. Дори не държах Шишко, но веднага почувствах островитянина. Сам не знаеше от колко години е бил роб на Бледата жена. Питаше се как ли се представя синът му в майчиния му дом, чудеше се какво ли става с тримата синове на сестра му. Преди много години им бе обещал да ги научи да въртят меча. Питаше се дали някой друг се е заел да изпълни дълга му вместо него.

Тези мисли го измъчваха също толкова, колкото и раната, нанесена му от Мечока. Ударът на меча бе разсякъл дълбоко гърдите и рамото му. Беше изгубил много кръв. Но ако намереше сили да живее, тялото му щеше да се излекува.

И изведнъж плътта му започна да се възстановява. Мъжът изрева и понечи да притисне ръка върху раната, която се затваряше сама, все едно невидими ръце зашиваха скъсана дреха. Онова, което бе мъртво или не можеше да се възстанови, беше изхвърлено. Почти с ужас гледах как част от плътта по лицето му се стопява. За наше щастие островитянинът беше як мъж и притежаваше резервите, които тялото му сега изгаряше.

А после той седна на сламеника, скъса пропитите със засъхнала кръв бинтове и ги хвърли настрани. Присъстващите ахнаха. Излекуваната кожа блестеше, но не с мъртвия блясък на белега, а със здравето на детско тяло. Бледа гладка ивица по мургавото му тяло. Мъжът впери поглед в тялото си, изсмя се невярващо и потупа с юмрук гърдите си, сякаш да се увери, че са здрави. След това скочи от шейната и заподскача бос в снега. Сграбчи Шишко, вдигна го във въздуха и го завъртя, после го пусна да стъпи в снега. Започна да му благодари на родния си език, наричаше го Ръцете на Еда — местна фраза, която не разбирах. Тя обаче явно означаваше нещо за Мечока, защото той моментално отиде при другия ранен на шейната, отметна завивките му и направи знак на Шишко да се приближи до него.

Шишко дори не ни погледна, но не ми беше до него. Погледът ми не се откъсваше от Пъргав, който се взираше в мен с пусти, изгубили надежда очи.

— Съжалявам — казах, докато около нас се раздаваха изумените и радостни възгласи от второто изцеление. — Запечатан е. Баща ми го е изолирал за другите Умели. Не мога да достигна до него и да му помогна.

Той се извърна. Разочарованието му бе толкова дълбоко, че граничеше с ненавист — не задължително към мен, а към момента, към другите, които се надигаха излекувани, и към онези, които ликуваха заедно с тях. Уеб се бе отдръпнал от Пъргав, за да му даде възможност да остане заедно с гнева си. Не виждах смисъл да се опитвам да казвам нещо.

Шишко явно овладя трика на изцеляване чрез Умението и под скромния надзор на Предан се зае да излекува двамата, чиито татуировки бяха изгорени снощи. Сълзящата покрита с мехури плът се смени с гладка бледа кожа. От обект на презрение Шишко изведнъж се превърна в принц в очите им и в живо въплъщение на Ръцете на Еда. Досега не бяха знаели, че притежава дара на Еда, но вече разбираха защо Предан го цени толкова много и защо е трябвало да го вземе със себе си. Заболя ме, че Шишко неочаквано се къпеше във възхищението на островитяните точно както се бе свивал пред презрението им. Почувствах се някак предаден, че може толкова бързо да забрави доскорошното им отношение. Въпреки това се радвах, че може да го направи. Почти ми се прииска да бях прост като него и да приема, че хората наистина изпитват онова, което е изписано на лицата им.