Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Съжалявам за приятеля ти. За Златен.

— Благодаря.

— Явно се познавахте отдавна.

— От момчета.

— Сериозно? Наистина съжалявам.

— Благодаря.

— Надявам се оная кучка да е умряла бавно. Ридъл и Хест бяха добри момчета.

— Да.

Запитах се дали наистина е умряла, или е все още жива и може да представлява някаква заплаха за нас. Вече не разполагаше с дракона и Претопените си слуги. Имаше Умението, но не виждах как би могла да го използва срещу всички ни. Ако беше жива, бе съвсем сама, също като мене. Дори се замислих кое предпочитам — да е мъртва или да е останала жива и да страда. Накрая установих, че съм твърде уморен, за да ме е грижа.

Лонгуик попита:

— Наистина ли си онзи? Копелето на Рицарин?

— Да.

Той кимна бавно, сякаш това обясняваше нещо, и каза тихо:

— С повече животи, отколкото котка.

— Отивам да си лягам — казах.

— Лека нощ. — Разсмяхме се горчиво.

Легнах си, но не успях да заспя. Всякакви безсмислени неща се мотаеха в главата ми. Какво бе направила с Шута? Как го беше убила? Напълно Претопен ли е бил, преди да умре? Ако го е дала на каменния дракон, означаваше ли това, че е изпитал някаква последна болка, когато Тестото умря? Глупави, ужасно глупави въпроси.

Шишко се размърда тежко до мен и измърмори:

— Не мога да я намеря.

— Коя? — попитах остро. Бледата жена бе запълнила изцяло мислите ми.

— Копривка. Не мога да я намеря.

Съвестта ме загриза. Човекът, който бе отгледал собствената ми дъщеря, умираше, а аз дори не се бях сетил да се свържа с нея.

— Мисля, че я е страх да заспи — рече Шишко.

— Е, не мога да я виня.

Можех да виня единствено себе си.

— Сега прибираме ли се?

— Да.

— Не убихме дракона.

— Да. Не го убихме.

Възцари се мълчание и си помислих с надежда, че отново е заспал, но Шишко попита тихо:

— С кораб ли ще се връщаме у дома?

Въздъхнах. Детинската му тревога само ме товареше още повече. Опитах се да изпитам съчувствие към него. Трудно беше.

— Това е единственият начин да се приберем, Шишко. Знаеш го.

— Не искам.

— Не те виня.

— И аз теб. — Въздъхна и помълча. — Значи това бе приключението ни. Принцът и принцесата се оженили, заживели щастливо и си родили много деца, които да ги гледат на старини.

Сигурно хиляди пъти бе чувал тази фраза. Обикновено с нея менестрелите завършваха приказките си за герои.

— Може би — рекох предпазливо. — Може би.

— А какво ще стане с нас?

Лонгуик влезе в палатката и тихо започна да разпъва постелката си. От движенията му заподозрях, че е довършил брендито.

— Ще продължаваме нататък, Шишко. Ти ще се върнеш в Бъкип и ще служиш на принца. Когато стане крал, ще си до него. — Опитах се да намеря щастлив край за него. — И ще живееш добре, ще имаш много сладкиши с розова глазура и нови дрехи всеки път, когато ти потрябват.

— И Копривка — доволно каза той. — Копривка сега е в Бъкип. Ще ме научи как се правят хубави сънища. Поне така ми обеща. Преди дракона и всичко останало.

— Така ли? Това е хубаво.

Скоро дишането му стана по-бавно и ритмично и той заспа. Затворих очи и се запитах дали Копривка не може да научи и мен как да правя хубави сънища. И дали изобщо ще намеря смелост да я срещна. Не исках да мисля за нея тъкмо сега. Това означаваше, че трябва да мисля как да й кажа за Бърич.

— А ти какво ще правиш, лорд Фицрицарин? — В тъмното въпросът на Лонгуик сякаш идваше от небето.

— Това не съм аз — отвърнах тихо. — Ще се върна в Шестте херцогства и ще си остана Том Беджърлок.

— Май вече доста хора знаят тайната ти.

— Мисля, че знаят и как да си държат езика зад зъбите. И ще го направят, заради принц Предан.

Той се размърда под одеялото си.

— Някои биха го направили и заради лорд Фицрицарин.

Разсмях се, макар изобщо да не ми беше смешно.

— Лорд Фицрицарин високо ще оцени това.

— Добре тогава. Но мисля, че е жалко. Заслужаваш повече. Ами славата? Ами хората, които знаят какво си направил и кой си, и ти отдават заслужената почит за успеха ти? Не искаш ли да бъдеш запомнен със стореното?

Не ми се налагаше да мисля дълго. Кой не е играл тази игра късно нощем, докато се взира във въглените? Толкова често бях вървял по този път, че познавах всичките му кръстопътища и капани.

— Бих предпочел да забравят нещата, които мислят, че съм направил. И бих дал всичко, за да забравя нещата, в които се провалих.

С това разговорът приключи.

Явно съм заспал, защото когато отворих очи, навън сивееше утрото. Изпълзях тихо от завивките, за да не събудя Шишко, и незабавно отидох при Бърич. Пъргав спеше свит до него и държеше ръката му. Осезанието ми каза, че Бърич ни напуска. Скоро щеше да умре.