Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Сенч застана зад мен и постави ръка на рамото ми. Обърнах се с въздишка, очаквах да ме натовари с някаква задача. Но вместо това старецът ме прегърна и заговори тихо в ухото ми:

— Съжалявам, момче. Опитахме. Съжалявам също и за смъртта на Шута. Случвало се е двамата с него да се разминаваме. Но онова, което направи за Умен, не можеше да направи никой друг. За Кетрикен също. Макар да се оказахме противници на острова, бъди сигурен, че никога не съм забравял делата му. А и се получи така, че той излезе победител. — Сенч вдигна очи към небето, сякаш очакваше да види драконите. — Победи и ни остави да се оправяме с онова, което спечели. Не се съмнявам, че ще е непредсказуемо като самия него. А също и че това би му харесало.

— Той ми каза, че ще умре тук. Така и не му повярвах напълно. Много неща не успях да му кажа.

Въздъхнах. Внезапно си дадох сметка, че е безполезно да мисля за всичко, което съм искал да направя и не съм направил. Затърсих някаква разумна мисъл или чувство в себе си, но не намерих нищо, за което да мисля или да говоря.

Продължихме. Бърич вече бе сам в шейната, все така неподвижен и мълчалив, чезнеше все повече и повече. Пъргав вървеше от едната му страна, аз — от другата, но не разменихме нито дума. По време на почивките капвах по малко вода в устата на Бърич. Преглъщаше я. Въпреки това знаех, че умира и не скрих това от Пъргав.

Вечерта, когато спряхме, на Шишко вече не му липсваха приятели, готови да се погрижат за него, и той определено се наслаждаваше на вниманието към себе си. Опитах се да не се чувствам изоставен. От толкова време ми се искаше да не ми се налага да се грижа за него, а ето че сега това занимание ми липсваше. Дойде Уеб. Носеше храна за Пъргав и ми кимна да ида да си почина.

Седнах при огъня на Лонгуик и той сподели научените новини. Някои от освободените островитяни били при Бледата жена още от Войната на Алените кораби. Навремето били много повече, но тя безмилостно хранила с тях драконите. Отначало основното селище било на брега недалеч от кариерата, но след войната тя започнала да се бои, че островитяните ще се обърнат срещу нея. А и от самото начало била твърдо решена да убие Айсфир. Според легендата залите и тунелите под ледника съществували от поколения. Тя изчакала най-ниския годишен отлив, за да намери прочутия вход към тях. След като се озовала вътре, накарала хората си да разбият тавана и да направят таен вход, който да може да се използва при почти всеки отлив. Унищожила селището на брега и заповядала на слугите си да преместят по-големия от двата каменни дракона в голямата зала и да го сглобят там. Задачата била много тежка, но не я било грижа нито колко хора ще загинат, нито колко време ще отнеме.

След войната живеела на острова, като вземала данък от клановете, които все още се страхували от нея или се надявали да си получат заложниците. Сключвала жестоки сделки — за цял товар храна можела да върне труп. Или да обещае, че заложникът никога няма да бъде пуснат, за да посрами фамилията си. Когато го попитах дали според него на Външните острови са знаели къде точно живее Бледата жена, Лонгуик поклати глава.

— Останах с впечатлението, че темата е срамна. Никой от плащащите не би говорил за това.

Кимнах. Едва ли мнозина в клана на Нарвала знаеха какво точно се е случило с Ертре и Коси — вероятно знаеха само, че са изчезнали. От друга страна, наистина големите тайни са обикновено загадъчни.

Та значи Бледата жена изградила кралството си с труда на наполовина Претопените воини. Когато някой получавал тежка рана, остарявал или проявявал неподчинение, го давали на дракона. Животът на мнозина отишъл в камъка в безплодните й опити да го оживи. Бяхме пристигнали, когато властта й вече залязваше. Вместо стотиците й служеха десетки. Драконът и тежката работа бяха погълнали останалите.

Бледата жена се опитала да убие Айсфир сама, но не постигнала нищо повече от това да го измъчва. Страхувала се да махне леда около него, а и не успяла да открие оръжие, което да може да пробие застъпващите се люспи и дебелата му кожа. Робите разказвали легенди за омразата и страха й от Айсфир.

— Още не разбирам — казах тихо, докато се взирахме в пламъчетата на гаснещия огън. — Защо са й служили? Как е успяла да накара Претопените да й се подчиняват? Онези, които видях в Бък, не изпитваха вярност към никого.

— Не знам. Участвах във Войната на Алените кораби и знам за какво говориш. Онези, с които разговарях, казаха, че спомените им за службата при нея са замъглени. Спомнят си само болка. Знаят само, че са изпълнявали заповедите й, защото така им е било по-лесно. Непокорните ги давали на дракона. Мисля, че става въпрос за по-сложно Претопяване от онова в Шестте херцогства. Един ми каза, че след като му отнела цялата вярност и любовта към дома и семейството му, имал чувството, че тя е единственото същество, на което може да служи. И служил, въпреки че сега спомените за стореното от него го карат да се срамува.