Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Отдръпни се от него. Изкатери се нагоре, литни във въздуха. Не се опитвай да се биеш с него на земята!

Беше Тинтаглия. Крясъкът й не беше език, но звуците бяха изпълнени със смисъл и ги възприех като реч. Едва ли всички наоколо разбраха какво е казала. Айсфир със сигурност разбра, че се обръща към него, защото изрева нещо в отговор, но не успях да схвана какво. Може би предишните ми сблъсъци с Тинтаглия бяха усилили възприемчивостта ми към нея. Така или иначе, видях как черният дракон запълзя към ръба на ямата, по-далеч от мятащото се кълбо от плът и камък под него. Знаех, че Тинтаглия няма да може да задържи дълго Тестото. Беше женска и предполагам, че именно затова бе значително по-малка от Айсфир.

Каменният дракон бе огромен и ръбат, и тежък, а Тинтаглия — изящна, лека и гъвкава. В сравнение с Тестото тя бе като нападащ бик сокол. Беше въплъщение на бързината, но като че ли не можеше да го нарани. Зъбите й бяха потънали в шията му, но не видях кръв. Мощните й нокти оставяха по хълбоците му само бели драскотини, сякаш момче търкаше два камъка един в друг. Изглежда, не причиняваше болка на Кебал Тестото. Той разтърси туловището си, за да се освободи от нея, но тя се държеше здраво и продължаваше да го атакува напразно, с оръжия, които не му причиняваха вреда. Ноктите й бяха като женски маникюр, драскащ кожената броня на воин. Дали Кебал имаше кръв, която може да се пролее? Или целият бе камък, съживен от воля?

А и какво можеше да убие каменен дракон? Щом кожата му бе непробиваема за такова мощно създание като Тинтаглия, какво можеше да го спре?

Омразата на Тестото се носеше на вълни в Умението. Усетих объркването и яда му, докато се мъчеше да свикне с тромавото си, но силно тяло. Макар и съживен, той все пак си оставаше някак недовършен. Краката му драскаха по разбития лед, без да го измъкват от ямата. Разпери неловко едно крило, но явно не можеше да го размаха, нито да го прибере отново край тялото си, и то остана да стърчи безполезно. Заклати бавно глава в напразен опит да се освободи от яростната женска.

Сребърните очи на Тинтаглия се вдигнаха към Айсфир. А той беше ужасно бавен. С мъка се надигна от ямата. Когато се отпусна на задните си лапи, пораженията от дългия му затвор станаха още по-очевидни. Виждах как подобната на кил гръдна кост изпъква през люспестата кожа. Приличаше на птичи труп, прояден от мравки. Разпери оръфаните си криле и когато ги размаха, усетих полъха и вонята на болно животно. Разлюля дългата си шия и размаха опашка няколко пъти, подобно на човек, мъчещ се да облече отдавна окъсели му дрехи. Не бързаше, сякаш борбата в ямата изобщо не го засягаше. Докосна с нос крилете си, досущ като чистеща се с клюн птица, после ги размаха — бавно, още веднъж, а третия път изплющя с такава сила, че снегът полетя под тях, а в дупките им засвири вятър. Внезапно ги задържа разперени и мощните му задни лапи го засилиха напред и нагоре. Откъсна се тежко от леда като тромава чайка, но веднага щом ноктите му се озоваха във въздуха, сякаш някой разкъса задържащата го досега верига и той започна да се издига.

Зърнах кръжащата високо в небето Риск и се зачудих какво ли изпитва при вида на такова грамадно същество, приближаващо към нея. Тинтаглия явно реши, че Айсфир вече е в безопасност от тромавия каменен дракон, рязко пусна Тестото и подскочи с лекотата на гущер. Сребристосините й криле се разпериха изящно и само с два удара започнаха да я издигат в небето.

Тестото със закъснение осъзна, че атаката срещу него е спряла. Отметна глава, изрева омразата си към нас и обърна мътното си като кал око към небето. Шията му бе по-къса и по-дебела от тези на истинските дракони. От гърлото му се разнесе глух грохот.

Умението на Бледата жена бе изпълнено с ярост. Не аз бях целта на мислите й и те само минаха покрай мен, но въпреки това ги разчетох без проблем. Силата й изглеждаше намаляла, сякаш освобождаването на дракона я бе изтощило. Насочи мислите си през тресавище от болка.

Убий драконите, поне един от тях, който и да е! Не обръщай внимание на хората. Нищо не могат да ти направят. По-късно ще ги погълнеш, ако искаш. Но преди това си отмъсти на Шестте херцогства. Убий драконите им, Тесто!

И той извъртя тежката си глава и захапа с каменните си челюсти мятащия се край на опашката на Тинтаглия. Дръпна я рязко. Тя изкрещя. Айсфир изви глава към тях, изплющя с криле, зави и се гмурна към земята. Каменният дракон все така дърпаше Тинтаглия надолу. Без да пуска опашката й, размаха криле и се опита да се вдигне във въздуха. Съпротивляващата се Тинтаглия се мяташе като хвърчило на въже. Нададе пронизителен писък и внезапно се обърна да нападне противника си. Това беше грешка. Въпреки огромните си размери тя беше като пеперуда, връхлитаща върху гущер. Вятърът от крилете й хвърли ледени кристали в лицето ми и ме повали, но изобщо не впечатли Тестото. Той я заблъска с тежките си криле, нанасяше й съкрушителни удари.