Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не! — изревах; чувах и собствения си вик като шепот.

Бърич явно разбра, че е привлякъл вниманието на дракона, защото се обърна и блъсна силно Пъргав, който полетя и се просна по очи в снега. После се обърна с голи ръце срещу дракона.

И в този миг изгубих равновесие от нов трус. Ледът под мен започна да пропада. Айсфир също се мъчеше да се задържи. Разпери широко оръфаните си криле и впи нокти в ръба на изкопа. Хората побягнаха, докато се измъкваше навън. В същия миг ледът под него пропадна и зейна пропаст. Още докато се мъчех да се задържа за нещо, разбрах какво се е случило. Опитите на Айсфир да се освободи, а може би и експлозивите на Сенч, бяха отслабили тавана на тронната зала на Бледата жена. И сега той рухваше върху нея.

Яростно се надявах Бледата жена да бъде смазана под леда. Погледнах надолу към падащите в двореца парчета. Запитах се дали няма да се отвори проход към залата, дали не мога да скоча в дупката, да оцелея някак от това падане и да спася Шута, докато е все още жив. Най-вероятно срутилият се таван щеше да унищожи всичко. „Поне краят му ще е бърз“, помисли си някаква част от мен.

— Не! — изревах. — Не, не, не! Любими! Шуте! Не!

И сякаш в отговор на вика ми нещо в леда под мен се размърда. Вперих ужасен поглед в него, неспособен да проумея силата на онова, което се движеше под лавината. После то спря.

Притиснах се към ледения ръб и извиках от изненада, когато ръката на Предан неочаквано ме сграбчи за китката.

— Излизай! — изкрещя той и изведнъж осъзнах, че ми е викал и преди това, опитвал се е да откъсне вниманието ми от падащия лед и мъчещия се да се освободи дракон. Айсфир почти бе излязъл от ямата. Останалите май бяха избягали — с изключение на две неподвижни тела, които не успях да разпозная.

Предан изсумтя и ми помогна да изпълзя горе.

— Къде е Сенч? Трябва да бягаме! — изревах.

Предан махна с ръка — като че ли ми казваше, че останалите са избягали надолу към лагера. После зяпна, зяпна още повече и очите му едва не изскочиха от орбитите от ужас. Обърнах се и погледнах надолу към ямата. Подобно на някаква гигантска жаба, събудила се от зимния си сън, нагоре пълзеше драконът на Бледата жена. Животът не му бе придал изящество. Все още бе грубо оформено създание, изпълнено с живота на най-различни хора, кафеникаво като неизпечена глина. Почувствах с Осезанието огромния му глад. Беше изпълнен с него и щеше да погълне всичко, до което се добере. И тогава вълната на Умението ме заля и едва не рухнах на колене. Това не бе просто глад на ненаситен звяр. Една личност доминираше в дракона, който ревеше и пълзеше под нас. Явно Бледата жена го бе хвърлила в каменния си дракон в последен опит да го събуди. И беше успяла.

Тестото идва! Идвам да завладявам, да убивам и да поглъщам. Искам плътта на селяните. Дойде часът на отмъщението! — Погледът му се спря върху Айсфир. — Драконе на Шестте херцогства, днес ще умреш!

Хвърли се напред и огромните каменни челюсти захапаха опашката на Айсфир. Заби късите си крака в леда и започна да тегли черния дракон обратно в ямата.

Синьо-сребриста мълния падна от безоблачното небе. Хвърли се направо в ямата, цялата мятаща се опашка и глава, широко отворените й челюсти разкриваха редове остри като бръснач зъби. Стовари се като разярена котка върху дракона, който бе Кебал Тестото, и челюстите й се сключиха върху шията му непосредствено зад четвъртитата му глава. Ноктите застъргаха по каменните люспи, докато се мъчеше да го захване здраво и да се задържи на гърба му. Атаката го изненада и го накара за миг да забрави Айсфир. Отвори челюсти да изреве и черният дракон се освободи.