Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Сенч клатеше глава.

— Тази е пропилян — рече сърдито. — Топките на Ел! Иска ми се да имах повече време да изпробвам сместа и да измисля подходящ съд. Но пък виж как пламъкът мина по праха, за да стигне до гърлото. Можем ли да използваме това? Мислех си, че прахът трябва да е вътре в съда, за да…

И тогава гръмна първата експлозия. Не беше от първото гърне. Май бе второто, явно огънят бе стигнал по-бързо до праха. Трудно е да се каже, защото в същия миг гръмнаха още едно или две гърнета.

Вторият взрив бе много по-силен от първия и направо ме оглуши. Никога не бях преживявал подобно нещо. Сякаш въздухът ме зашлеви и някой стовари юмруци върху ушите ми. Малки парчета лед ужилиха лицето ми. Примигнах. Помислих, че съм ослепял, но се оказа, че във въздуха се е вдигнала мъгла от невъзможно фин сняг.

Около мен се чуваха гневни и смаяни викове. Всички отстъпиха от ръба. Ужасеният котарак на Любезен профуча покрай мен, следван от господаря си. Усетих яростната вълна откъм скования в леда дракон.

Опитваме се да те освободим! — излъчих чрез Умението, но той не отговори.

Бърич ме сграбчи за рамото, оглеждаше се трескаво. Лицето му бе изкривено от паника.

— Пъргав! Къде е синът ми? — извика той, докато поредната експлозия разтърсваше леда под краката ни. Рухнах на колене, Бърич се просна до мен. Въздухът се изпълни с ледени кристалчета, Бърич се задави, плю и отново закрещя: — Пъргав! Пъргав, къде си, момче?

— Тук съм, татко! — извика той и се хвърли през мъглата в прегръдката му.

— Слава на Еда, жив си! Стой до мен. Проклети очи! Фиц, какво става? Очаквах огън, искри и пушек, но не и това! Какво направи онзи побъркан старец?

— Все едно цепеница да се пръсне в огъня, Бърич, нищо повече. Прахът се взриви и разби леда. Не мислех, че ще е точно така, но вече свърши. Успокой се.

Но още докато изговарях тези думи и се мъчех да успокоя както него, така и себе си, земята отново се надигна под краката ни. И в същото време усетих свирепата мислена атака.

Ще си платите, жалки предателски мърльовци! Кръвта ви ще се лее, по една кофа за всяка негова люспа. Идвам! Гневът на Тинтаглия ще се стовари върху вас! Всички ще умрете!

— Опитваме се да му помогнем, не да го нараним! — извиках с глас, с Умение и Осезание. Тя не отговори.

А когато примигнах, за да махна полепналия по миглите ми сняг и погледнах в ямата, нещо долу се раздвижи. Ледените кристали го скриваха, но под мъглата се надигаше нещо тъмно, досущ като издигащ се към повърхността кит. Чух скърцането и трясъка на разбития лед и до мен достигна миризмата на уловена в капан плът, вонята на влечуго. Надигнах се и се приближих до ръба.

Долу се водеше бавна титанична битка. Част от измършавелия гръб на дракона се показваше навън. Опашката му се мяташе почти като отделно същество, докато се мъчеше да освободи края й от леда. Видях огромен заден крак, грамадните нокти оставяха в леда дълбоки разрези. После се появи крило и полетяха парчета лед, когато се разгъна като разръфано платно на изоставен кораб. Размаха се отчаяно и миризмата на болно животно ме задуши. Айсфир се бореше, главата и шията му все още бяха в плен на ледника. Когато ледената мъгла се разнесе, хората приближиха ръба и впериха погледи в дъното на изкопа, някои зяпнали от изненада, други вцепенени от ужас. Физиономията на Сенч не можеше да се опише. Не знаех дали е втрещен от разрушителната мощ на изобретението си, или от размерите на съществото.

Бърич пръв наруши мълчанието.

— Горкото животно.

Вдигна ръце, с широко разперени пръсти, и направи нежно движение, сякаш буташе въздуха пред себе си. Често го бях виждал да прави така, когато приближава неспокоен кон. Запитах се дали по този начин не ги е успокоявал. А после каза високо:

— Трябва да му помогнем. Вземете лопати и кирки, но много внимавайте. Лесно можем да го нараним, докато се опитваме да помогнем. Не му давайте повод да се дърпа.

Постави ръка на рамото на Пъргав, протегна другата напред и се запрепъва към ръба на ямата.

— Спокойно, спокойно — говореше и изпълнените му с успокояващо Осезание думи бяха насочени към дракона. — Идваме. Спри да се дърпаш, така само ще се нараниш. Или ще нараниш нас. Спокойно. Ще ти помогнем.

Отново усетих потока успокоение, който течеше заедно с думите му. Драконът като че ли също се повлия от тях. Или пък изтощението бе причина опитите му да се освободи да станат по-мудни и накрая да спрат.

— Внимавай с ръба на изкопа, Бърич. Рампата е натам! Пъргав, помогни на баща си да слезе!