Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— И тя въпреки това е отишла? — В гласа на Бърич се долавяше тиха гордост.

— Да, направи го. Защото я помолих. Срам ме е, че я изложих на риск.

Той помълча няколко крачки.

— Така значи. Тя те познава, при това достатъчно добре, за да ти се довери. Откога е така?

— Не съм сигурен. Трудно е за обяснение, Бърич. — Усетих как се изчервявам, но се насилих да продължа. — Аз… ви наглеждах понякога. Рядко. Само когато ставаше толкова… Не биваше да го правя.

Този път мълчанието му бе по-дълго.

— Сигурно е било сериозно мъчение за теб. Защото през повечето време бяхме щастливи.

Поех дълбоко дъх.

— Да. Прав си. Но така и не осъзнах, че го правя чрез Копривка. Тя беше моята… не знам, може би точката, върху която да се съсредоточа. След време тя започна да долавя присъствието ми. Научи за мен в сънищата си, виждаше ме като човек-вълк. — Млъкнах смутено.

Бърич почти успя да скрие усмивката си.

— Аха. Това обяснява някои наистина странни кошмари, когато беше малка.

— Не знаех, че го правя. Едва по-късно се усетих, че е тя. В сънищата ми. Разговаряхме там, в приказните светове, които създаваше. Трябваше ми време да осъзная, че проявява Умението си, при това по начин, който никога не бях виждал да се използва. Но така и не… Тоест тя не знае… — Не можех да продължа, гърлото ми сякаш смачка думите ми.

— Знам. Ако й беше казал, че не съм й баща, щях да разбера.

Кимнах мълчаливо. Странно бе да видя как възприема нещата. Аз си мислех как да й кажа кой е баща й; Бърич — кой не е.

Той смени темата.

— Ще трябва да се научи как да управлява магията си, в противен случай Умението може да открадне ума й. Знам го от Рицарин.

— Копривка трябва да се учи — съгласих се. — Опасно е да продължава, без да е наясно с рисковете. А ще продължи, ако не се намесим. Трябва да бъде обучена.

— От теб ли? — веднага попита той.

— От някого — поправих го.

С това разговорът приключи. Заслушах се в звъна на инструментите по леда и в непрестанния вой на вятъра над ледника. Беше като странна музика, върху която се наслагваха гласовете на работещите. Но когато стигнахме изкопа, работата моментално спря.

Сенч застана на ръба на ямата и взе думата. Обясни за гърмящия си прах и как смятаме да го използваме. Чувствах се странно откъснат от всичко това. Погледът ми се местеше от лице на лице. Видях загрижената физиономия на Уеб и заинтригуваното изражение на Кокъл. Някои от мъжете тутакси станаха отново момчета, изпълнени с детския ентусиазъм да изпробват нещо непознато. Сенч слезе по рампата и аз го последвах. Той огледа дупките, изкопани по заповед на Предан и Лонгуик. Поиска една да бъде направена по-дълбока, отказа се от друга и заръча да се изкопае нова, по-близо до входа на срутилия се тунел. Всички трябваше да са в една редица покрай най-дълбоките пукнатини, направени от дракона. Сенч смяташе, че там ледът е по-слаб и взривът ще подейства най-ефективно. Избра шестима да запалят огън в котлите и Бърич бавно ги обходи, като им даваше подпалки, огниво и въглени. После Сенч му каза да излезе от ямата. Самият той остана вътре и прегледа всеки котел, за да се увери, че е поставен добре в дупката си и че на дъното му има достатъчно въглени за взрива. Докато избраните мъже палеха огъня, на няколко пъти повтори, че прахът е в малки количества, които няма да навредят на дракона, а само ще доразбият леда около него.

Всеки от мъжете се изправяше, когато смяташе, че огънят му се е разпалил достатъчно. Всеки път Сенч минаваше по редицата, добавяше още дърва и масло и пращаше човека при останалите край изкопа. Всеки съд с праха беше поставен върху леда на две педи от огъня. Когато долу останахме само двамата, Сенч заговори тихо:

— Ще отида при другите горе. Щом ти кимна, минаваш бързо покрай дупките и пускаш съдовете. После бягаш. Бързо. Ще е нужно малко време огънят да достигне праха, но ще е по-добре да не се заседяваш тук.

— И аз съм на същото мнение.

Той млъкна, сякаш се канеше да каже още нещо, но после само поклати глава. Отново се запитах дали не действа против волята си. Докато го гледах как се изкачва по рампата и се присъединява към останалите, ми хрумна, че разделящите ни стени вече ги няма. Хората на хетгурда, гвардейците и Осезаващата котерия се бяха смесили. Бърич стоеше до Сенч. Пъргав — до Уеб. Котаракът на Любезен беше легнал на леда и ме гледаше с любопитство.

Поех дълбоко дъх, отидох в края на редицата, взех първия съд и го пуснах в горящия котел. Разхвърчаха се искри. С втория бе същото; третият не падна добре и трябваше да го донатикам в пламъците. Чух как горе замърмориха. Четвъртият мина гладко. Петият беше замръзнал за леда и сякаш мина цяла вечност, преди да го вдигна. Капакът му се отвори и част от праха се изсипа. Прибрах го и избърсах съда. Когато го поставих в котела, пламъците бързо плъзнаха по изцапаната страна. Посипаха се бели искри. Припомних си как манерката на Сенч гръмна в камината ми. Шестият мина като първия, след което се оставих на инстинкта си и си плюх на петите. Изтичах нагоре по рампата и се присъединих към останалите. Внезапно петият котел избухна в пламъци, искри и серни пари. Чуха се изумени и изплашени възклицания, но докато стигна до ръба на ямата, пламъците намаляха и утихнаха. Гърнето се спука с трясък и чухме съскане, когато вода и огън се срещнаха.