Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Вкопчих се с облекчение в желанието му да умре. Всъщност проявявах милост към него. Надигнах се на колене и изстенах, когато нараненото ми рамо пое повече тежест, отколкото би му се искало. Погледнах котела и се наведох, за да раздухам огъня. Червените въглени засветиха по-силно. Добавих още няколко съчки и внимателно ги подредих така, че да поставя в средата буркана с праха.

Знаех какво е да копнееш за смъртта. Бях се опитал да умра, когато се намирах в ръцете на Славен. Измъчван, премръзнал, сам и гладен, бях готов да посрещна с радост бързата смърт, каквато и да е тя. Бях дошъл тук твърдо решен да убия дракона и сега знаех, че той ще приеме тази милост. Нямаше причина да се колебая. Взех буркана и разрових въглените с една пръчка. Какво значение би могъл да има един дракон за света? Най-вероятно вече бе твърде слаб, за да оцелее, дори и да го освободим.

Разбира се, ако бях умрял в тъмницата на Славен, както ми се искаше, тогава Кетрикен най-вероятно нямаше да открие Искрен и да призове каменните дракони да защитят Шестте херцогства. Не. Твърде голямо значение си придавах. Щеше да тръгне сама да търси краля си. Но щеше ли да може да събуди драконите, ако Нощни очи и аз не бяхме там? Ако Нощни очи не ловуваше за нея, щеше ли да успее? Кетъл щеше ли да оцелее, за да помогне на Искрен при извайването на неговия дракон? Дали Шутът не бе прав, че съдбата на целия свят зависи от действията на всеки един човек, всеки ден?

Въглените в котела чакаха, бурканът бе в ръцете ми. Някъде в залата на Бледата жена под мен Шутът се напрягаше да стои по-далеч от паметния камък, който продължаваше да го Претопява с всяко докосване. Трябваше да побързам.

Не можех.

Изстенах и за пореден път прецених изборите си. Освобождавам дракона и какво печелим? Нищо. Може би Айсфир ще се издигне в небето и ще се чифтоса с Тинтаглия; може би в света отново ще се появят дракони. Шутът никога не бе обещавал, че това ще бъде за добро, с изключение на убеждението му, че драконите и Праотците са свързани по някакъв начин. Освобождаването на дракона не ми гарантираше нищо, освен бавното Претопяване на Шута и продължаващия позор на майката и сестрата на нарческата. А ако убиех Айсфир, Предан щеше да спечели любовта и благодарността на Елиания. Щяха да се оженят, да управляват дълго, да имат много деца и щяхме да бъдем в мир с Външните острови…

„Мисли с ума си“ — бе казал Бърич. Макар и сляп, той все пак виждаше нещата по-ясно от мен и Сенч. Бяхме се втренчили в осигуряването на годежа и убиването на дракона. Но сега, може би твърде късно, приложих онова, на което ме бе учил Сенч преди години. „Запитай се — какво следва? Кой има полза?“ Избутах мислите си от коловоза им, сякаш бутах заседнала каруца. Убивам дракона. Бледата жена дарява смърт на майката и сестрата на нарческата и освобождава Шута. И после какво? Кой има полза?

Пророк убива дракона на Външните острови. Какво следва? Видях го така ясно, сякаш имах дарбата на Шута. Това оскърбление към островитяните не само елиминираше всички шансове драконите да се завърнат в света, но и щеше да обедини Външните острови срещу Шестте херцогства. Вместо да гарантира брак и продължителен мир, убиването на Айсфир ще е искрата, която да запали отново пожара. Сенч, Предан и аз бяхме последните мъжки представители на рода на Пророците; съмнявах се, че някой от нас ще напусне острова жив. А Копривка? Ако Кетрикен разкриеше на дъщеря ми истината за нейния произход и я провъзгласеше за наследница на Пророците, щяха ли островитяните да й позволят да управлява в мир? Едва ли. Несигурният мир, който бе постигнат през последните петнайсет години, щеше да бъде пометен. Клането щеше да започне на Аслевял и да се разпростре. Този път нямаше да има кой да събуди каменните дракони, Праотците нямаше да ни се притекат на помощ. Унищожението и Претопяването щяха да се завърнат по бреговете ни. Бледата жена щеше да управлява без съперници в бъдещето, което сама бе направила.

Сърцето ми заби бясно при мисълта за това, което едва не бях направил. Както беше предрекъл Шутът, изборът бе мой. Бях дошъл тук да осъществя мечтите на Бледата жена. Пръстите ми докоснаха отпечатъците на Шута върху китката ми.

— Прости ми — замолих го. — Прости ми, че правя онова, което се надяваше да направя.

Проснах се на леда, напрегнах всичките си сили и насочих цялото си съзнание, Осезание и Умение към дракона.

Умението ми бе слабо като пърхаща пеперуда, но Осезанието ми бе силно. Почувствах как Айсфир долавя присъствието ми. Усетих опасност в погледа му, точно както дивечът рязко вдига глава, когато усеща дебнещия го хищник. Но не трепнах пред него, а изревах със силата на тялото си, както един звяр предизвиква друг за територия. С Осезанието не можех да му предам мислите си, но може би той щеше да се пресегне към мен. Може би, ако умовете ни се докоснеха, щеше да научи онова, което знаех аз. Че има друг дракон, женски дракон, който в този момент лети към нас, воден от чайка.