Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Намерих мястото, където преживяното от мен съвпадаше с преживяното от Айсфир. Намерих студа, тъмнината и отчаянието, намерих копнежа за смърт, до която не можех да достигна сам. Върнах душата си в тъмницата на Славен, при мъченията и изолацията.

Едно беше да знам, че съм бил на подобно място. Съвсем друго — да го достигна, да вкуся отново старата кръв по клатещите ми се зъби, да надуша вонята на гниещите ми рани и да усетя вкочаняващия студ на каменните стени, студ, който така и не можеше да притъпи болките на измъчената ми плът.

Върнах душата си в онова тяло и отново познах отчаяното търсене на смърт, която така и не идваше. Избутах живота от тялото си и го задържах на ръба, само за да го оставя отново да се върне в мен в мига, в който се отпусна за малко.

Мила Еда, наистина ли си бил затворен така? А аз си мислех, че е просто един от кошмарите ти!

Ужасът на Копривка едва не ме изтръгна от отчаянието, но точно тогава усетих как драконът отново се връща стремително към своите брегове на живота. И тогава се докоснахме. Моят кошмар и неговият се превърнаха в едно цяло и почувствах как съзнанието на Копривка премина от мен в мрачния сън на дракона.

В следващия миг схванах каква ужасна грешка съм направил. Сънят на Айсфир се затвори около нея и я повлече, когато той отново се отдалечи от живота си. Чух отдалечаващия се вик на Копривка, погълната и понесена от напълно чуждо съзнание.

Имах време само да изпъшкам. После тя изчезна, потъна в непрогледния мрак.

Напразно насочих Умението си след нея. Беше като да напипаш нещо в ледена черна вода. А после дори присъствието на дракона изчезна и дъщеря ми се понесе надолу с него към така жадуваната смърт.

Навремето бях видял как някаква пъстра риба изскочи от водата, улови една птица и я повлече със себе си. Същото стана и сега. В един момент Копривка беше с мен, готова да изпълни молбата ми и да се хвърли напред. А сега беше изчезнала, отвлечена на място, което дори не можех да си представя. Бях я рискувал — беззащитна, необучена в Умението. Не можех да поема дъх, не бях в състояние дори да премигна.

Бях нахранил дракон с дъщеря си.

Опитах се да не повярвам на случилото се, да върна времето с усилието на волята си. Невъзможно бе такава страшна трагедия да се случи така внезапно, невъзможно бе подобна ужасна грешка да е необратима. Самата й несправедливост бе невъзможна. Копривка с нищо не бе заслужила подобен край. Вината бе моя и аз трябваше да я понеса. Изпълнен с ужас, задрасках с нокти по твърдата като желязо действителност. Какво ме бе обладало, защо не бях спрял да помисля, преди да я запратя в съня на дракона?

Смътно улових присъствието на останалите.

Къде отиде тя? Какво стана? — Това беше от Предан.

Отиде в дракона. Бях там. Музиката е голяма, но той не те пуска. Не те намира и не го е грижа за теб. Трябва да си неговата музика там долу. Няма място за своя собствена. — Шишко бе преизпълнен с благоговение и страх.

Но най-лоши бяха жалните вопли на Сенч.

Ох, Фиц, какво направи? Какво направи?

Исках да умра, ако смъртта можеше да ме освободи от срама и разкаянието. Трябваше да умра, защото не можех да живея с тези чувства.

И изведнъж отново докоснах дракона. Докоснах го и разбрах, че е получил съобщението ми от Копривка. Получил го е и е поискал от нея повече, поискал е да научи неща, които тя не знаеше. Беше я разкъсал и изкормил, за него тя бе безполезно младо момиче, пълно с маловажните си мисли и фантазии. И я беше захвърлил в Умението като ненужен отпадък. Беше се освободил от нея както лекомислено дете, което маха с грубите си ръце праха от крилцата на мъртва пеперуда. Неподготвена, тя се разпръскваше, подобно на капка бледо мастило в бурен поток.

И тогава драконът ме намери и с рев нахълта в мен, раздра ме отворен за Умението, сякаш раздираше белега от стара рана. Онова, което свързваше умовете ни, не бе Умение, а нещо сродно с него. Бях безпомощен. Имах знанието, което му бе нужно, и той го взе. Разкъса ума ми като стара кесия, изсипа спомените ми като купчина странни вехтории и нетърпеливо прерови живота ми, за да открие онова, което търсеше. И още не беше приключил, когато съдбата ни, съдбата на всички хора, беше решена. Ревейки като буря, Тинтаглия внезапно се втурна през мен, използваше връзката си с мен да намери Айсфир. Двамата сякаш се срещнаха в тялото ми; аз бях техен проводник, но само за кратко, докато не се познаха един друг. След това сключиха съзнанията си едно в друго и ме захвърлиха — ненужен, незабележим, без никакво значение. Използван от тях, аз бях разкъсан и се понесох в буйните потоци на Умението. Вече не можех да намеря самия себе си, а и не ме беше грижа да се опитвам.