Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Лежах като изкормена риба и Умението се носеше покрай мен, отнасяше парченца от мен. Изведнъж ми се стори, че стените ми не са защита, а прегради, които ме отделят от всичко най-хубаво. Не беше дори заради това, че потокът на Умението бе шеметен и опияняващ; краят, за който винаги бях копнял, сега изглеждаше неизбежен. Потокът щеше да ме изличи и да ме накара да забравя какъв съм бил и какво съм сторил. Безпристрастна милост, но аз жадувах за нея.

Искрен бе някъде тук. Долавях го като почти забравен аромат, който напомня за себе си, донесен от лукавия вятър. Искрен, да. А също и други, по-стари, по-мъдри и спокойни. Тъй спокойни. Старейшините на потока на Умението. Всичко бе мирно и спокойно. После усетих трескаво движение и някой заговори нещо на някого, но толкова бързо, че не можех да следя мислите. Търсеха някой изгубил се — момиче, не, мъж, не, момиче и мъж, отнесени от течението. Жалко, но това нямаше нищо общо с мен. Нищо общо с мен. Искаше ми се да престанат да се тревожат, да се отпуснат и да се присъединят към нас. Защо им е да се съпротивляват на покоя и единството, които можеха да намерят тук?

Засрами се. — Той впи зъби в мен и ме заръфа. — Засрами се, остави кутрето да се удави. Би тръгнал след мен и аз не бих те оставил. Засрами се, остави нея. Не сме ли една глутница? Направиш ли това, изоставяш и мен. Знаеш ли го? Грижа ли те е? И бил ли си изобщо вълк някога?

Този въпрос ме прониза по-силно и от зъбите и ме събуди за борба. Сенч, Предан и Шишко бяха тук, свързани като котерия, и ни търсеха. Правеха всичко неправилно, подобно на човек, който се мъчи да улови риба със сито в морето. Сенч търсеше напосоки Копривка, но никой, освен Шишко не познаваше добре формата й в течението, а нито на Сенч, нито на Предан му хрумна да помоли дребния човек да я открие. Помъчих се да намеря достатъчно от себе си, за да достигна до тях. Беше като да работиш в сън, където последователността на събитията е лишена от смисъл и всеки миг действителността се променя. Накрая докоснах Шишко едва-едва, подобно на конец, падащ върху ръкава му.

Намери жената, която помогна на котето — прошепнах му. — Тук тя изглежда точно така. Намери я!

И той я намери. Знаехме, че е силен, но никога не го бяхме преценявали тук, където значение имаше единствено ориентирането в Умението. Той запя песента, която бе Копривка, и тя се оформи около тоновете. Не толкова я търсеше, колкото я призова да изпълни формата, която бе направил за нея. И после, сякаш слепваше стъклена фигурка, внимателно я възстанови в съня си. Никога не бях виждал по-нежно отношение към жена. За миг успях да надзърна във фургона и тогава котето каза на проснатата до него жена: Всичко е наред. Почивай. Знаеш как да се прибереш у дома от това място. Почини си, после се прибери. Сега си в безопасност. Знаеш, че те обичам.

Имах само миг да се възхищавам как бе успял да постигне това, при това с такава лекота. После той явно усети присъствието ми и ме изхвърли от съня си. Нямах място там. Но дори това действие бе разпознаване на формата ми. Беше ме събрал в едно цяло, за да ме прогони от света си. И изведнъж Предан ме сграбчи.

Фиц! Ето те! Мислехме, че сме те изгубили.

Защо ни предаде? Какво направи? Къде е момичето? — намеси се Сенч.

Копривка е добре. Поправих я. Сега ще поправя и него — отвърна спокойно Шишко.

И най-безцеремонно ме запрати обратно в тялото ми.

Лежах задъхан в ледения тунел. Светът бе червено и черно. После съобразих, че гледам тлеещото съдържание на котела. Усетих буркана с праха в ръката ми. Той се изплъзна от пръстите ми, докато пълзях по-надалеч от жегата. Мисленето за каквото и да било ми се струваше твърде непосилна задача. Някъде около мен, в мен и под мен драконите си говореха. Общуването им отекваше като гръм в дробовете ми. Не исках да участвам в тази беседа. Вече едва не бях умрял от нея. Събрах всичките си сили. Можех да изпълзя навън.

Три неща се случиха едновременно. Чух Предан да ме вика от входа на тунела. Усетих как ледът внезапно се пропука под ръката ми. Назъбена линия се понесе към светлината на утрото. И Бледата жена нахлу в съзнанието ми.

Притежаваше Умението. Трябваше да се сетя да съм по-внимателен. Сега тя гледаше през душата ми с безцветните си очи и ме пронизваше с омразата си. Думите й бяха като плесник.

Ти избра, кралю копеле. Избра дракона пред своя Любим. И ще живееш с този избор. Както и той. Поне за известно време. Докато не ти покажа какво си избрал!