Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Всички я чухте! — викна Любезен. — Тинтаглия заповядва да изкопаем Айсфир! Да го направим!

И се втурна нагоре по склона, сякаш повеждаше войници в атака.

Един от островитяните се бе проснал на леда, може би убеден, че е чул гласа на някой бог или демон. Двама се взираха някъде в далечината, сякаш се чудеха дали са чули нещо. Останалите не реагираха. Бърич, когото баща ми отдавна бе изолирал от Умението, за да го спаси, изглеждаше объркан за момент, сякаш бе на път да си припомни нещо. Може би благодарение на Осезанието си смътно бе усетил посланието, без да разбере самото му съдържание.

Имах само миг за мислене. После Шишко се втурна с късите си крачка нагоре по склона с широка радостна усмивка.

— Идвам! — изкрещя. — Идвам да те изровя, Айсфир!

Приписах ентусиазма му на доскорошното влияние на Айсфир върху простия му ум и на успешното спасяване на Копривка, което несъмнено му бе подействало опияняващо. Тръгнах след него, рамо до рамо с принца. Сенч тръгна след нас.

— Махнахме голяма част от леда над гърба му — промърмори Предан. — Несъмнено там ще пробие най-напред леда. Не ни е останала много работа!

Зачудих се на внезапния му ентусиазъм.

— Значи не споделяш надеждата на Сенч, че можем просто да оставим дракона както си е?

— Да. Споделям я. Споделях я. Но това бе… преди. Преди Копривка да го събуди. Не. Преди… Но Тинтаглия заповядва така. Тинтаглия… — Забави крачка и ме погледна смаяно. — Това е… беше… почти като твоята заповед чрез Умението. Но не съвсем точно. Тази мога да пренебрегна. Така ми се струва. — Хвана ръката ми и ме накара да спра. Изражението му бе странно. — Тя заповяда и за момент не можех да направя нищо, освен да й се подчиня. Странно. Това ли имат предвид под чар на дракон?

Сепнах се, когато Бърич заговори. Почти бях забравил за него, а ето че той някак успяваше да не изостава от нас.

— В старите легенди се казва, че чарът на дракона идва от дъха му. Какво съм пропуснал? Някакво послание чрез Умението ли?

— Нещо подобно — замислено отговори Предан. — Почти като заповед чрез Умението, но не съм сигурен. Мисля, че исках да помогна на Айсфир и преди тя да нареди. Мисълта ми се струва моя собствена. И все пак…

Сенч ни задмина, като си мърмореше.

— Прахът. Прахът ще го направи; ще успее да го освободи. Само трябва да го заложим на друго място. Или може би в по-малки съдове…

Двамата с Предан се спогледахме и побързахме да го настигнем. Хванах го за ръкава, но той се дръпна. Отново го сграбчих.

— Сенч, вече не можеш да го убиеш. Твърде късно е. Тинтаглия всеки момент ще пристигне, а и много от нашите хора са твърдо решени да го освободят. Няма да се получи.

— Аз… Да го убивам ли? — Изглеждаше потресен от подобна мисъл. — Не, не искам да го убивам. А да взривя леда и да го освободя, глупако.

Погледнах разтревожено принца.

— Защо? — меко попитах Сенч.

Той ме погледна, сякаш озадачен от невежеството ми. После за миг видях нещо друго да минава през лицето му — нещо, което ме уплаши. Затърси отговор. Но както и да бе замъглила съзнанието му Тинтаглия, Сенч бе опитен майстор в измислянето на причини да ме накара да правя онова, което е решил, че трябва да се направи.

— Трябва ли да ти припомням, че насам лети разгневен женски дракон, научил за нас благодарение на теб? И какво друго ни остава? Ако го убием сега, тя ще избие всички ни. Сама го каза, съвсем недвусмислено. За съжаление това означава, че трябва да помагаме на дракона. Ако измъкнем Айсфир преди пристигането на Тинтаглия, може да приеме усилията ни за проява на добри намерения от наша страна. Ти самият каза, че може да ни съдейства за сключването на съюз с Бинград. Докато не научим каква е силата й, ще е най-добре да й угаждаме както можем. Не мислиш ли?

— И смяташ, че най-добрият начин да го освободим е с твоя прах?

— Един взрив може да свърши работата на десет мъже с лопати. Повярвай ми, Фиц. Знам какво правя.

Сега изглеждаше изгарящ от желание да освободи Айсфир, точно както преди това жадуваше да го взриви. Колко ли силно му бе въздействала заповедта на Тинтаглия? Може би със силата на заповед чрез Умението, на която човек трябва да се подчини безпрекословно, независимо от собствената си преценка?

Какво обаче ставаше с Шута? Претопен ли беше вече? Или мъртъв? Внезапната мисъл се стовари върху мен неочаквано като леденостудена вълна и ме накара да забравя моментните си тревоги. Олюлях се. Бях направил онова, което се надяваше, че ще направя. Бях събудил дракона и сега усилията ни бяха насочени към това да го освободим и да го съединим с Тинтаглия. Когато го направих, това ми се струваше съвсем правилно. Но сега угризенията започваха да гризат душата ми. Не можех да се върна във времето и да променя решението си, а ето че то неочаквано ми се стори твърде тежък и мъчителен товар, за да мога да го нося през оставащите ми дни. Отпечатъците от пръстите му опариха с леден пламък китката ми.