Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

И изчезна, като ме остави окаян и залят с мръсотия от контакта с ума й. Омраза и злоба като тези не признават граници и знаех, че съм осигурил на Шута всяка болка, която тя ще успее да му нанесе, преди умът му да изчезне. Проснах се на леда, нямах нито воля, нито сили да продължа. Отново почувствах смътното раздвижване под себе си и чух писъците на оплакващия се лед. После отново се възцари тишина. Копнеех да се хвърля в нея като Айсфир, да намеря смъртта си, но Предан вече бе коленичил до мен и ме тресеше като обезумял.

— Ставай, Фиц. Ставай! Трябва да се махаме оттук. Драконът се размърда и ледът се пропуква. Ще пропаднем долу. Ставай!

Сграбчи ме за яката и ме повлече навън към изкопа и нагоре по рампата в света на светлината и хората.

Светът се оказа ослепително бяло и студено място. Намерих краката си, изправих се на тях и дори се сетих как да ги накарам да закрачат. Отнякъде се появи Бърич и ме хвана за другата ръка. После тримата с него и Предан се запрепъвахме през утринната светлина към сгушилите се една в друга палатки. Видях Сенч да тича към нас. Шишко се мъкнеше на значително разстояние зад него, следван от Лонгуик и останалите гвардейци. Членовете на Осезаващата котерия се бяха изсипали полуголи от палатката си, стояха на снега, сочеха нагоре и викаха, докато навличаха палта и ботуши. Воините на хетгурда стояха отстрани, взираха се и кимаха умно, сякаш бяха очаквали да ни сполети подобна съдба. Първият опит на Айсфир да разбие леда бе като слабо земетресение, но той продължаваше опитите си, докато бързахме да се ометем по-далеч. Усещахме и чувахме как драконът се мъчи да се освободи от ледения си затвор. Въздухът се изпълни с трясък и скърцане на лед. Въпреки това ми се стори, че всеки следващ опит е по-слаб от първия. А когато бяхме преполовили склона, трясъкът престана. Продължавах да долавям силно Айсфир с Осезанието си, но то ми казваше, че създанието се е изтощило ужасно и е на път да рухне.

— Би било иронично, ако след всички години копнеж по смъртта умре в опит да живее — задъхано рекох на Бърич и Предан.

— Всички умираме в опит да живеем — изсумтя Бърич.

— Какво стана? — попита Предан. — Защо го събуди, вместо просто да го убиеш? Прахът ли не се задейства? Какво те накара да промениш решението си?

Преди да успея да отговоря, Сенч стигна до нас. Тресеше се от ярост.

— Как можа? — викна с треперещ глас. — Как можа да предадеш собствената си кръв по такъв начин? Беше пратен да убиеш дракона. Какво право имаш да решаваш противното? Как можа да се обърнеш срещу собственото си семейство?

— Не съм се обърнал срещу семейството ми. Оставих Шутът да бъде Претопен заради Пророците — отвърнах. Изричането на суровата истина на глас, под яркото утринно слънце, изведнъж я превърна в реалност. Трябваше да млъкна, за да си поема дъх. Продължих по-тихо: — Гледала ни е като марионетки, Сенч, докато не забравихме, че е тук и дърпа конците. Да, Бледата жена иска драконът да е мъртъв. Може би ако го бяхме убили, дори щеше да ни върне Шута, но само за да види как се рушат всичките му надежди. Само за да стане свидетел на края на рода на Пророците.