Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Много от драконите и техните помощници загинали през първите няколко дни на катастрофата, изгорели, задушени или погребани от сипещата се пепел. Други измрели в суровите времена след това, тъй като през тази година нямало пролет и някога широката и бърза река се превърнала в немощен поток, пробиващ си път до морето през пепелищата. Дивечът измрял, защото ливадите били погребани от сгурията, а малкото оцелели растения били недостатъчни и покрити с прах.

Били тежки времена. Част от останалите живи дракони твърдели, че трябва да напуснат земите на предците си. Някои го направили, но не се разбрало какво се е случило с тях, тъй като никой не се върнал. Съперничеството за храна отслабило мнозина и станало причина за смъртта на други, докато се сражавали за оскъдните остатъци дивеч. Злачната някога земя била изгорена и покрита с дебел слой пепел; съвсем малко растения успявали да си пробият път през нея. Хората измрели и дори сродните им Праотци се предали на бавната смърт. Стадата загинали заедно с двуногите си господари. Малкото градове, които не били погребани от пепелта, се издигали пусти, рушащи се и сухи като гнездо със счупени яйца.

Но дори тогава никой от тях не се страхувал, че това е краят на драконите. Хората и Праотците можели да загинат, дърветата да изсъхнат и дивечът да измре, но не и драконите. Пет поколения змии оставали в морето. Щяло да има пет сезона миграции и пет периода на преобразяване. Змиите щели да излязат от черупките си като дракони, а рано или късно земята щяла да се излекува. Така смятал Айсфир. Дори когато минавали сезон след сезон и той единствен разпервал криле в небето и очаквал завръщането на змиите. Но нито една от тях не се появила в местата за преобразяване. Той ги очаквал, като често се лишавал от храна, тъй като се боял, че ще пристигнат и ще открият, че няма дракони, които да им помогнат да снесат яйцата си и да им направят черупките от черния пясък и собствената си слюнка. Слюнката и отровата му трябвало да се смесят с пясъка, за да им предадат спомените му, които обхващали времето много преди да се роди самият той. Новите дракони нямало да оцелеят без тях. Единствено с негова помощ щели да получат спомените на всички дракони, когато излязат от яйцата в разгара на лятото.

Но змиите така и не дошли.

И когато разбрал, че няма да дойдат никога, че никога няма да се завърнат, когато разбрал, че е последният от вида си, Айсфир се замислил за собствения си край. Не искал да умре позорно, от глад или от рани, и тялото му да стане храна за нисши твари. Не. Щял сам да избере часа и мястото на смъртта си и искал да го направи по такъв начин, че тялото му да се запази непокътнато.

Такъв бил замисълът му, когато пристигнал на ледения Аслевял. Видях го с неговите очи — остров, почти изцяло скован под леда. Разбрах разочарованието му, че е така, но не можех да схвана причината. Може би по онова време морето е било по-плитко или зимите по-студени, защото водите около острова били замръзнали и той по-скоро усещал, отколкото виждал сушата под леда. Прелетял над нея, толкова блестящо черен, колкото тя била бяла, но не можел да намери входа, който търсел. Накрая се задоволил с цепнатина в леда, вмъкнал се в нея и се отдал на съня, като знаел, че от него до смъртта има само една крачка.

Но тялото винаги избира живота. То никога не може да бъде убедено от разумните доводи или чувствата. Животът се превърнал в мъждукане, но Айсфир не можел да се отдели от тялото си. Колкото и да се опитвал, имало моменти, когато отново идвал на себе си и чувствал, че е премръзнал, скован и ужасно гладен. Ледът притискал и огъвал тялото му, но не можел да го смаже. Айсфир не можел да пречупи самия себе си.

Копнеел да умре. Сънувал как умира. Отново и отново се хвърлял към смъртта, но предателското му тяло поемало поредната глътка въздух, глупавите му сърца правели по още един удар. Идвали хора и се въртели около него като мухи около умиращ елен. Някои се опитвали да открият ума му, други — да прободат плътта му. Всичките им опити били напразни. Не можели дори да му помогнат да умре.

Усетих, че поемам дъх, и се запитах кога съм го правил за последен път. Сякаш някой бе отворил капаците на прозорец на кръчма, за да ми покаже какво става вътре, а след това рязко ги бе затворил. Бях замаян от всичко, което така ненадейно бях научил за драконите. Айсфир ме бе погълнал до такава степен, че сякаш се бях превърнал в него. Лежах проснат на леда, потопен в нежеланото осъзнаване на разума на скованото същество под мен.