Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Добре, запали го. И после се махай оттук. А, да. Отведи Бърич по-далеч от изкопа. Не вижда добре.

— Сериозно? Аз пък си мислех, че е съвсем сляп.

Типичен черен сарказъм на младеж, който не се бои, че някога може да го сполети участта, над която се подиграва. Вече не можех да му се усмихвам, но Предан като че ли не забеляза. Взе парче плат от котела и го приближи до пламъка на фенера. То се запали моментално и Предан бързо го пусна в котела върху другите подпалки. Платът угасна.

— Май обичаме да ни е трудно — отбелязах след третия неуспешен опит.

Наложи се да наклоня котела на една страна и Предан опари пръстите си, докато пъхаше последното парче плат под треските. Зачакахме със затаен дъх и накрая мъничкото пламъче плъзна по подпалките. Подхраних го с още трески и реших, че няма да върна котела в първоначалното му положение, за да не изгася огъня, а просто ще сложа вътре буркана, все едно че слагам хляб в пещ. Закашлях се от надигналия се пушек.

— Време е да тръгваш — казах на принца.

— Сложи го и ще се махнем заедно.

— Не. — Нямаше да кажа, че искам да съм сигурен, че се е отдалечил на безопасно разстояние, преди да сложа праха. — Бърич е много важен за мен. И много горд. Ще иска да изчака, докато се върна, преди да се махне. Хвани го за ръка и му кажи, че идвам, че ме виждаш. И го дръпни по-далеч от изкопа. И двамата знаем, че понякога измишльотините на Сенч действат много по-добре от очакваното.

— Искаш да го излъжа? — Предан се втрещи.

— Искам да го отведеш на безопасно място. Коляното му не е наред и не може да тича като теб и мен. Така че го отведи. Ще ти дам малко време, после ще сложа буркана и ще се разкарам.

Подейства. Принцът нямаше да ме остави, ако рискуваше само своята безопасност. Щеше да го направи заради Бърич. Благодарих от сърце на Кетрикен, че е възпитала така сина си. Заслушах отдалечаващите се стъпки, мъчех се да преценя кога ще излезе от ямата при Бърич и ще го отведе. Не бързай, казах си. Все още не е нужно да се рискува. След малко драконът ще е мъртъв. И може би Шутът ще бъде спасен.

Легнах по корем, за да избегна кълбящия се пушек и да подклаждам огъня. Искаше ми се да направя добър слой въглени. После щях да сложа праха. С неохота реших, че ще трябва да излея и маслото, та пламъците да могат да обхванат буркана. Отворих бутилката и се приготвих. Всичко щеше да е наред. Бе минало доста време, преди прахът да гръмне в камината ми. Естествено, това беше преди Сенч да усъвършенства изобретението си.

„Не мисли за това. Не мисли, че можеш да умреш тук, изгорен и смазан“. Нали можех да попадна в капан в леда и студът да се просмуква все по-дълбоко и по-дълбоко в мен, докато не дойде краят ми. Замислих се за подобна смърт.

Изглеждаше ми почти като страхливост. Но пък какво друго ми оставаше? Бях сам, без другар. Но пък нима смъртта в леда е толкова жестока участ?

Студена капка от тавана падна върху тила ми и отново насочи мислите ми към това какво трябва да направя. Кожите около котела вече започваха да тлеят и воняха още по-ужасно. Изгорих пръстите си, като поизправих малко котела, за да мога да излея маслото в нужния момент. Изругах и докоснах леда, за да ми мине. И тогава, подобно на приливна вълна, драконът нахлу в мен.

Не мисля, че го направи нарочно. Беше по-скоро като човек, който задържа дъха си и си мисли, че ще може да сложи край на собствения си живот. Но в последния миг тялото надвива волята и поема онази дълбока глътка въздух, която принуждава разума да продължи напред. В мига, когато той изгуби контрол, умовете ни се докоснаха. Не беше нито Осезание, нито Умение — беше нещо друго. Познах го и разбрах, че е характерно за драконите. Бях го усещал и преди, когато Тинтаглия нахлуваше в сънищата ми чрез Копривка. Мислех си, че е само неин трик, но явно не беше така. Айсфир също го правеше. Тинтаглия бе по-добра, или може би се беше научила как да внушава мислите си, след като бе общувала достатъчно дълго с хора. Драконът се понесе в съзнанието ми и ме погълна. Не използваше човешки думи или представи; не се опитваше да общува с мен. В това изригване на мисли, емоции и познание научих за него много повече, отколкото ми се искаше. Когато се оттегли от ума ми, все едно ме изхвърли на брега полуудавен, изведнъж открих, че лакътят ми е поддал и лежа проснат по корем на леда, а лицето ми е опасно близко до горещия котел.

Краткият миг, в който споделих спомените на дракона, ми се струваше по-истински от целия ми живот. Айсфир определено бе жив. И в съзнание — но то бе обърнато дълбоко в него. Желаеше смъртта. Беше дошъл тук, за да я намери. Драконите са много жизнени. Могат да умрат от болест, от нараняване или в битка със себеподобни, но като изключим това, никой не знае колко дълго могат да живеят. Айсфир беше силно и здраво създание, пред което имаше още много години. Но небесата останали празни, в тях вече нямало други като него, а змиите, които трябвало да се върнат, за да попълнят броя им, също изчезнали. Драконите и повечето от техните слуги Праотците загинали, когато земята се разтърсила и разцепила, а планините забълвали пламъци и отровен пушек. Взривът повалил дърветата и изгорил всичко зелено.