Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Въздъхнах. Предан стоеше като закован и гледаше Бърич със зяпнала уста. Свих рамене и казах:

— Безсмислено е да спориш с Бърич. Все едно да спориш с майка ти. Да вървим.

Излязохме от шатрата и се запромъквахме в мрака. Движехме се тихо като Осезаващи, дори единият да отричаше, че е такъв. Бърич положи леко ръка на здравото ми рамо — единственото признаване на отслабналото му зрение. Не казах нищо. Погледнах назад и видях Сенч да стои на входа на шатрата и да се взира към нас. Явно се смути, че го гледам, и спусна покривалото. Но вече знаех, че е разтревожен, и се опитах да не се чудя доколко е изпитал гърмящия си прах. Лонгуик също гледаше след нас.

Изкопът се намираше над нас. Преди катеренето не ми се бе видяло трудно, но събитията от последните дни си казваха думата. Сега пътят ми се виждаше тежък и бях запъхтян, когато стигнахме рампата. Спряхме и аз взех маслото от Бърич.

— Чакай ни тук.

— Не е нужно да се тревожиш, че ще ви последвам. Зрението ми за нищо не става и не искам да ви излагам на опасност. Искам обаче да ти кажа нещо, преди да слезеш. Насаме, ако нямаш нищо против.

— Бърич. С всяко забавяне Шутът може да изгуби още повече от себе си.

— Синко, със сърцето си знаеш, че вече е твърде късно да го спасиш. А аз знам, че трябва да опиташ.

Завъртя глава към принца и макар да не го различаваше, сякаш го виждаше. Погледнах умоляващо Предан и той се отдалечи на няколко крачки. Въпреки това Бърич говореше съвсем тихо.

— Дойдох да върна теб и Пъргав у дома. Обещах на Копривка, че ще върна брат й жив и здрав, че ще убия дракона, ако се наложи, и че всичко ще е каквото си е било. В известен смисъл тя е все още дете и вярва, че татко й винаги ще може да се грижи за нея. Бих искал да продължи да го вярва, поне още малко.

Не бях сигурен какво иска от мен, но твърде много бързах, за да извъртам.

— Ще направя всичко възможно да е така — уверих го. — Бърич, трябва да вървя.

— Знам. Но… разбираш, че и двамата смятахме, че си мъртъв. Двамата с Моли. Знаеш го, нали?

— Разбира се, че го знам. Може би по-късно пак ще поговорим за това.

От болката и гнева, които събудиха в мен думите му, внезапно разбрах, че никога няма да поискам да говорим за това. Не исках дори да си помислям за подобен разговор. Но въпреки това поех дъх и изрекох онова, което си бях повтарял толкова често.

— Ти си по-добър мъж за нея. Спях добре като знаех, че се грижиш за Моли и Копривка. А след това… не се върнах. Защото не исках да си мислиш, че, че…

— Че съм те предал — тихо довърши той.

— Бърич, слънцето скоро ще изгрее. Трябва да вървя.

— Чуй ме! — с внезапна ярост рече той. — Чуй ме и ме остави да го кажа. Тези думи ме давят, откакто научих какво съм направил. Съжалявам, Фиц. Съжалявам за всичко, което съм ти отнел, без да имам представа, че съм го направил. Съжалявам за годините, които не мога да ти върна. Но… но не мога да съжалявам, че направих Моли моя съпруга, нито пък за децата и живота, който имахме. Който имаме. Не мога да съжалявам. Защото наистина бях по-добър мъж за нея. Точно както Рицарин бе по-добър за Търпение, когато ми я отне, без да подозира. — Въздъхна тежко. — Еда и Ел. В каква жестока спирала се въртим само…

Устата ми сякаш бе пълна с пепел. Не знаех какво да му кажа.

— Ще се върнеш и ще ми я отнемеш ли? — тихо, много тихо попита той. — Ще я отведеш ли от дома ни, от децата ни? Защото знам, че можеш да го направиш. Тя пази в сърцето си лудото момче, което е обичала. Аз… аз никога не съм се опитвал да променям това. А и как бих могъл? Аз също го обичах това момче.

Цял живот, завъртян от вихрушката. Шепнеше ми какво можеше, какво трябваше да бъде. И все още можеше. Но нямаше да се осъществи.

— Няма да се върна и да ти я отнема — казах най-сетне. — Изобщо няма да се връщам. Не мога.

— Но…

— Бърич, не мога. Не можеш да искаш това от мен. Какво, въобразяваш си, че мога да ти дойда на гости, да седна на масата ти, да изпия чаша чай, да си играя с малкия ви син, да гледам конете ти и да не мисля, да не мисля…

— Ще е трудно — рязко ме прекъсна той. — Но можеш да се научиш да го правиш. Както аз се научих да го търпя. Колко пъти съм яздил след Търпение и Рицарин, когато излизаха на разходка с конете, гледал съм ги и…

Вече не можех да го слушам. Знаех, че никога няма да имам подобен кураж.

— Бърич. Трябва да вървя. Шутът разчита на мен.

— Тогава върви! — В гласа му нямаше гняв, само отчаяние. — Върви, Фиц. Но ще говорим за това. Ще намерим начин да разплетем възела. Обещавам ти. Няма да те изгубя отново.