Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Трябва да вървя — казах за последен път, обърнах се и избягах от него. Оставих го да стои там, сам и сляп на студения вятър, и да вярва, че ще се върна.

Не казах нищо на Предан и той предпочете да не задава въпроси. Тръгнахме надолу по рампата. Изкопът бе станал доста по-дълбок и тесен, откакто за последен път бях копал тук. Личеше как са съсредоточили усилията си, след като са видели сянката на създанието в леда под тях. Присъствието на Айсфир отново заля като неочаквана вълна Осезанието ми и след това изчезна. Беше изнервящо да усещам толкова силно онзи, когото бях дошъл да убия.

Последвах Предан в тунела, изсечен в единия ъгъл на ямата. Отначало беше висок човешки бой и достатъчно широк, за да могат да се разминат двама души. Малко по-нататък обаче се стесняваше и скоро се наложи да се движа приведен, от което рамото ме заболя още повече.

Докато вървях, внезапно нещо казано от Бърич пренареди част от представите ми. Беше дошъл тук да убие дракона, ако се наложи, да направи всичко, но да върне Пъргав у дома. Копривка бе казала на Шишко, че баща й е заминал да убие дракон. А това означаваше, че тя не знае за мен. Не знае абсолютно нищо. Разкъсвах се между облекчението, че не съм й казал нищо, и мрачното предчувствие, че никога няма да съществувам наистина в живота й. Внезапно мракът, ледът и студът сякаш ме захлупиха и за един шеметен миг се почувствах притиснат в ледника. Сякаш бях хванат в капан. И поисках да умра, но бях неспособен да сторя дори това. Изпълни ме срам, че съм пожелал собствената си смърт.

После задушаващото причерняване отмина и продължих с мъка напред. Оставих настрана мислите за Копривка, Бърич и Моли, загърбих миналото си и се съсредоточих единствено върху онова, което трябваше да направя — да убия дракона. Следвах Предан все по-надълбоко и си повтарях, че може би все още мога да спася Шута. Лъжех сам себе си.

Малкият фенер не показваше нищо, освен противно блестящите стени и силуета на Предан. Внезапно тунелът свърши. Предан се обърна към мен и приклекна.

— Тук долу е главата му. Така мислим — каза и посочи неравния лед под краката си.

Загледах се.

— Нищо не виждам.

— С по-голям фенер щеше да видиш. Просто ми повярвай. Главата му е точно под нас.

Смъкна торбата от гърба си и я сложи пред себе си. Приклекнах срещу него. Имаше свободно място колкото той да прекрачи котела и да се промъкне покрай мен, след като запалим огъня.

Студът бе пропълзял в рамото ми и го бе схванал, насиненото ми лице се бе превърнало в студена подпухнала маска. Нямаше значение. Дясната ми ръка все още ме слушаше. Колко му е да запалиш огън и да пъхнеш буркан в него? Дори аз щях да се справя.

Първо бяха кожите. Предан ги постла помежду ни, сякаш бяхме войници, готвещи се да играят на зарове. Бяха дебели, едната на ледена мечка, другата — на морж. И двете воняха. Поставих котела в средата и дръпнах по-надалеч маслото и буркана. За подпалки бяхме взели дърва и парцали. Направих от тях малко гнездо на дъното на котела. Направих три неуспешни опита с огнивото и накрая Предан ме изгледа с любопитство.

— Не можем ли просто да го запалим с фенера?

Погледнах го кръвнишки и той се ухили. Светлината подчертаваше зачервените му бузи и напуканите устни. Хич не ми беше до усмивки, но някак успях да пусна една. Припомних си, че и неговите млади рамене носят тежки товари — и един от тях бе, че убиването на дракона е в известен смисъл предателство към Старата кръв и Осезаващата му котерия. Не че това щеше да изпълни мечтата му. Момичето, в което се бе влюбил, се оказа просто примамка, която да го накара да изпълни желанието на Бледата жена. Елиания му се беше предложила не от любов, не за да скрепи съюза, а само за да купи смъртта на майка си и сестра си. Не ми се виждаше обещаваща основа за брак, но въпреки това бяхме тук. Отдръпнах се малко назад и казах: