Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Думите му потресоха всички ни, но най-вече принца. Буквално виждах как мислите на Предан препускат бясно, докато се взираше в Бърич. Беше ли му минавало през ума, че може да направи подобна стъпка? Погледна ни един по един, после стана. Нещо в лицето му се промени. Никога не бях виждал това, никога не бях предполагал, че един-единствен миг може да превърне момче в мъж. Сега го виждах. Предан отиде до входа на шатрата и викна:

— Лонгуик!

Лонгуик пъхна глава вътре.

— Принце?

— Намери лорд Черната вода и нарческата. Незабавно да дойдат тук.

— Какво правиш? — тихо попита Сенч, след като Лонгуик изчезна.

Предан не отговори директно, а попита:

— Колко от онзи вълшебен прах имаш? Може ли да направи онова, което каза Фиц?

В очите на стареца заиграха онези пламъчета, които така ме ужасяваха през годините, когато бях негов чирак. Знаех, че не е съвсем наясно на какво е способна сместа му, но че е готов да рискува.

— Две буренца, принце. И да, мисля, че ще е достатъчно.

Чух скърцането на снега отвън. Замълчахме. Лонгуик вдигна покривалото.

— Принце — лорд Черната вода и нарческа Елиания.

— Пусни ги — рече Предан.

Остана прав. Скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше суров, но подозирах, че го направи, за да скрие треперенето на ръцете си. Лицето му сякаш бе изсечено от камък. Когато двамата влязоха, не ги поздрави, нито ги покани да седнат, а заговори направо:

— Знам с какво ви държи Бледата жена.

Елиания ахна. Пиотре само кимна.

— Когато твоят човек се върна, предположих, че ще научиш. Тя ми прати вест и каза, че не смята, да разкрива тази тайна, но след като вече е известна, мога открито да те помоля да ни помогнеш.

Пое дълбоко дъх и си помислих, че разбирам какво струва на този горд мъж да падне бавно на колене.

— И ето. Моля те.

Сведе глава и зачака. Запитах се дали досега е коленичил пред някого. Елиания пребледня, после внезапно пламна. Пристъпи напред и сложи ръка на рамото на вуйчо си. После бавно коленичи до него. Гордата й млада глава се сведе, черната й коса закри лицето й.

Гледах ги и ми се искаше да ги мразя заради интригите и предателството им. Не можех. Много добре знаех на какво щяхме да сме способни със Сенч, ако Кетрикен бе взета за заложница. Помислих си, че принцът ще я помоли да се изправи, но той само стоеше и се взираше в тях. Накрая Сенч заговори.

— Тя ти е пратила вест? Как?

— Има си начини — кратко отвърна Пиотре, все така на колене. — И все още ми е забранено да говоря за тях. Съжалявам.

— Съжаляваш? Защо не беше откровен с нас от самото начало? Защо не ни каза, че действате по принуда, че нямате интерес от съюза и брака? Какво те кара да продължаваш да пазиш тайните й? Забранено му било да говори! Какво по-лошо може да ти направи от онова, което вече ти е направила?

Болката и гневът в гласа на принца не можеха да се предадат просто с думи. Вече знаеше, също като всички нас, че е бил само инструмент за нарческата и че нито за миг не я е било грижа за него. Това го унизяваше, но още повече го нараняваше. Знаех, че си е позволил да се влюби в нея, въпреки всичките им различия.

— Точно този въпрос не ми дава да мигна нощем — със стиснати зъби отвърна Пиотре. — Знаеш само за нейната последна и най-жестока атака срещу клана на Нарвала. Дълго понасяхме ударите й и си мислехме: „Вече направи най-лошото и го издържахме. Няма да й се покорим“. И всеки път тя ни показваше, че грешим. Какво по-лошо може да ни стори ли? Не знаем. И именно това незнание е най-жестокото й оръжие срещу нас.

— Никога ли не си помислял, че трябваше да ми кажеш, че са замесени и заложници? Или си мислиш, че не бих се съгласил да помогна? — остро попита Предан.

Пиотре поклати тежко глава.

— Никога не би приел условията, които ни наложи. Твърде много чест има у теб.

Принцът подмина този странен комплимент.

— И какви са тези условия? — сурово попита Сенч.

— Ако успеем да накараме принца да убие дракона, тя ще убие Ертре и Коси. На мъченията и позора им ще бъде сложен край — отвърна Пиотре. После вдигна глава, погледна ме засрамено, но каза истината. — И обеща, че ако й предадем теб и смуглия човек, ще ни даде телата им. Да бъдат върнати на родна земя.

Затърсих гнева си, но намерих само отвращение. Нищо чудно, че така се бяха зарадвали да открият, че Шутът ни чака на Аслевял. Бяхме продадени като добитък.

— Мога ли да говоря?

Елиания вдигна глава. Сигурно отдавна носеше тази огромна мъка в себе си, но никога не бях виждал такъв срам, който сега бе изписан на лицето й. Беше още младо момиче, но очите й бяха като на умираща жена. Погледна Предан и сведе очи пред нескритата му болка.