Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не поиска разрешение от мен — с болка рече той. — Каза, че никой не се нуждае от разрешение, за да извърши онова, което е правилно. — Въздъхна. — Много неща се случиха за малкото дни, в които те нямаше. Продължихме да копаем.

Стигнахме дотам, че можем да различим огромното тъмно тяло под нас. Разбрахме, че копаем към тялото на създанието, и започнахме да прокопаваме страничен тунел покрай гръбнака му към главата. Неудобна работа, но не толкова трудна, колкото да разкопаем цялата площ. Смятаме, че онова, което виждаме сега под нас, е шията на дракона и част от главата му. Но колкото повече го приближаваме, толкова повече се засилва убеждението на Осезаващата котерия, че нямаме право да убием това създание; че в него има живот и разум, макар че никой от нас не може да усети постоянно присъствието му. Хората от Старата кръв продължават да копаят всеки ден редом с нас, но се боя, че ще застанат на страната на хетгурда, ако се опитам да убия Айсфир. — Погледна настрани, сякаш се срамуваше, че доверието му е било предадено. Гласът му стана съвсем тих. — Днес вечерта, точно преди да се появиш ти, Уеб призна, че е изпратил Риск. Разговорът бе доста разгорещен.

Надеждите ми за бързо довършване на дракона изчезнаха. Нужно бе цялото ми самообладание, на което бях учен, за да докладвам подробно и поред злощастното си приключение. Обхвана ме ирационален срам, когато разказах как бях изоставил Хест и Ридъл. Когато им съобщих за съдбата на Шута и думите му за майката и сестрата на нарческата, Предан се олюля.

— О, сега всичко се изяснява. Твърде късно.

Знаех, че е прав, и отново ме обхвана отчаяние. Дори и да знаех как да се върна, дори да можех да ги убедя да съберем всички мъже и да нахлуем във владенията на Бледата жена, бяхме твърде малко на брой. Тя можеше да го убие или Претопи за миг и несъмнено щеше да го направи. Не можех да се надявам да убия бързо дракона и да спечеля освобождаването на Шута. Дори и да разчистехме леда, трябваше първо да се справим с хората на хетгурда, нашите от Старата кръв, а може би и с Тинтаглия.

Обещанието на Бледата жена, че Шутът няма да умре, бе едва прикрита заплаха. Той щеше да бъде Претопен. И за мен щеше да остане задачата да взема каквото е останало от живота му. Не можех дори да мисля за това.

— Ако тайно се промъкнем до ямата, можем ли да убием Айсфир? Тихомълком? Още тази нощ? — Това бе единственият план, който ми идваше наум.

— Невъзможно — каза принцът. Гласът му бе сив като лицето му. — Ледът между нас и него е прекалено дебел. Трябва да копаем още дни, преди да го достигнем. А се боя, че Тинтаглия ще пристигне преди това. — Затвори очи за момент. — Мисията ми се провали. Доверих се не на когото трябва.

Погледнах Сенч.

— С колко време разполагаме? С колко време разполага Шутът?

Той поклати глава.

— Колко бързо може да лети една чайка? Колко бързо ще реагират бинградските търговци на съобщението на Уеб? Колко бързо може да лети дракон? Никой не знае. Но мисля, че принцът е прав. Изгубихме.

Стиснах зъби.

— Има и други начини да се справим с леда — казах и погледнах многозначително Сенч.

Очите на стареца светнаха. Но преди да успее да отговори, отвън се чу гласът на Пъргав:

— Господарю! Донесох нещата на Том Беджърлок, храната ще е готова след малко. Мога ли да вляза?

Предан кимна на Бърич и той повика сина си.

Момчето влезе. Поклонът му към принца бе сковано официален и Пъргав не погледна към баща си или към мен. Болеше ме да го гледам как се измъчва заради разрива между принца и Осезаващата му котерия. По заповед на Бърич Пъргав се зарови в багажа ми, за да намери сухи дрехи. Момчето не изглеждаше благоразположено към баща си, но му се подчиняваше. Бърич видя, че ги наблюдавам, и след като Пъргав излезе, рече тихо:

— Пъргав не се зарадва особено, когато ме видя. Още не си е изял заслужения пердах, но изтърпя на няколко пъти езика ми. Не че отговори кой знае колко — знае, че си го е заслужил. Хайде. Сваляй я тая мокра дреха.

Докато се мъчех да си обуя гамашите, Бърич внезапно се наведе напред и впери замъглените си очи в мен.

— Какво ти става? Какво не е наред с ръката ти?

— Извадена е от ставата — отвърнах задавено.

Гърлото ми се сви. Колко ли виждаше с тези пердета? Как бе успял изобщо да се добере дотук през снега?

Той затвори очи и поклати глава.

— Ела тук — заповяда ми грубо.

Завъртя ме и ме настани на пода в краката си. Пръстите му се плъзнаха по рамото ми и болката, която събудиха, бе странно окуражаваща. Знаеше какво прави. Ясно беше, че ще боли, но също така знаех, че ще ме излекува. Усещах го от пръстите му, също като онзи път, когато Гален едва не ме уби.