Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Аз съм, Том. Измръзнал съм. Къде е Шишко, намерихте ли Шишко?

Между тях се появи широкоплещест мъж и закрачи напред, без да обръща внимание на опитите на Лонгуик да го спре. Изтича три крачки към мен и с потрес долових миризмата му миг преди да ме сграбчи в мечешката си прегръдка. Въпреки болката в рамото не се съпротивлявах. Отпуснах глава на рамото му и го оставих да ме крепи. От години не се бях чувствал в по-голяма безопасност. Изведнъж ми се стори, че всичко ще е наред, че всичко ще се оправи. Сърцето на глутницата бе тук и никога нямаше да позволи да ни се случи нещо лошо.

— Виж го само! — гневно заговори Бърич на Сенч през главата ми. — Винаги съм знаел, че не биваше да ти го поверявам! Винаги!

В избухналия хаос продължавах да стоя на вкочанените си крака, без да обръщам внимание на пороя въпроси.

— Спокойно, момче — заговори Бърич в ухото ми. — Тук съм да ви върна у дома, теб и моя Пъргав. Трябваше да се върнеш още преди години. Какви си ги мислил? И мислил ли си изобщо?

— Трябва да убия дракона — казах му. — Колкото се може по-скоро. Ако убия дракона, тя ще запази Шута жив. Трябва да отсека главата на Айсфир, Бърич. Трябва.

— Щом трябва, ще го направиш — успокои ме той. — Но не точно сега. — Обърна се към Пъргав. — Стига си се блещил, момче. Донеси сухи дрехи и приготви храна и горещ чай. Бързо.

С благодарност се оставих в силните му ръце, на които винаги се бях доверявал. Той ме поведе през насъбралите се зяпащи мъже към шатрата на принца. Заля ме вълна от облекчение, като видях Шишко — седеше сънен на постелката си. Изглеждаше просто уморен и дори сякаш се радваше да ме види, поне докато не му казаха да ми отстъпи леглото си. Излезе с Лонгуик, но бе доста намусен. Оказа се, че се е свързал със Сенч и принца веднага след като паднахме в цепнатината и Сенч незабавно пратил Лонгуик и Кокъл да го върнат. Прекарал мизерна и студена нощ на шейната, уповавайки се единствено на Умението си. Когато спасителите стигнали до него, не открили нито следа от лорд Златен и мен, с изключение на хлътналия сняг, който вече бил затрупал цепнатината.

Седнах на постелката на Сенч, замаян от студа и изтощението. Бърич говореше, докато разпалваше малкия огън в гърнето. Дълбокият му глас и ритъмът на речта му бяха позната утеха от детството. Известно време само го слушах, без да обръщам внимание на думите, после осъзнах, че ми докладва точно както аз някога бях докладвал на него. Щом решил, че трябва да ни прибере с Пъргав у дома, дошъл тук колкото се може по-бързо и съжалявал, ужасно съжалявал, че се е бил забавил толкова много. Самата кралица му помогнала да намери кораб до Аслевял, но никой от екипажа не посмял да стъпи на острова. Когато слязъл на сушата, опитал да убеди гвардейците на Сенч да го доведат при нас, но те с право отказали да напуснат палатката си на брега и пазените припаси. Така се наложило да дойде сам, следвал маркировката на Пиотре. Стигнал шейната на Шишко почти едновременно с Лонгуик и Кокъл. Само предупредителните им викове го спасили да не падне в същата пропаст, която бе погълнала Шута и мен. След като намерил начин да я заобиколи и стигнали до лагера с вестта за изчезването на Том Беджърлок и лорд Златен, Сенч го привикал насаме в палатката на принца и му казал, че под въпросните имена се крием двамата с Шута. Бърич изминал целия път до Аслевял само за да чуе за пореден път, че съм мъртъв. Гласът му бе безстрастен, докато разказваше всичко това, сякаш собствената му болка нямаше никакво значение.

— Радвам се, че са сгрешили. Отново. — Говореше, без да спира да разтрива ръцете и стъпалата ми, за да върне в тях болката и живота.

— Благодаря — рекох тихо, когато отново бях в състояние да се движа. Имаше толкова много неща да му казвам, но само насаме. Затова погледнах Сенч и зададох най-належащия за мен въпрос. — Колко остава до дракона?

Сенч седна до мен.

— По-близо сме, отколкото преди да изчезнеш, но недостатъчно — каза горчиво. — Разделихме се, след като тръгнахте. А сега е по-лошо. Предадени сме, Фиц. От човек, на когото всички бяхме започнали да се доверяваме. Уеб изпрати чайката си в Бинград със съобщение за търговците и молба да пратят Тинтаглия, за да ни попречи да убием Айсфир.

Погледнах изумен Предан.

— И си му позволил да го направи?

Предан ме погледна с големите си тъмни очи. На лицето му се бяха появили бръчки и очите му бяха подути, сякаш не е спирал да плаче през последните дни. Гледката бе почти непоносима.