Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Тя ми ги показа! За да ми покаже какво ще направи с мен. Не можеш да ме спасиш, Фиц! Но не позволявай всичко това да е напразно. Не изпълнявай…

— Пак — каза тя с нещо средно между отегчение и развеселеност от упоритостта му.

Дрет пристъпи напред. Отново мечът, отново бавното безмилостно побутване. Наведох глава, когато приятелят ми изкрещя. Ако можех да умра в този момент, щях да го сторя. Щеше да е по-лесно, отколкото да слушам как го мъчат. Много по-лесно от ужасното бездушно облекчение, че не съм на негово място.

Когато писъците му спряха, не вдигнах очи. Не можех да го направя. Нямаше да кажа нищо повече на нея или на Шута, нищо, което би могло да го провокира да заговори отново и да си навлече още наказания. Гледах как капките пот падат от лицето ми върху леда и изчезват. Точно както Шутът изчезваше в дракона. Любими. Опитах да излъча тази дума към него, да му дам малко от силата си, но усилието ми бе напразно. Непостоянната ми магия, отровена от елфовата кора, бе изчезнала.

— Мисля, че те убедих — сладко отбеляза Бледата жена. — Но ще го кажа съвсем ясно. Избираш сега. Животът на Айсфир или този на твоя Любим. Ще те освободя, за да убиеш дракона. Изпълни волята ми и ще ти върна приятеля. Или каквото е останало от него. Колкото по-бързо действаш, толкова повече от него ще получиш. Забавиш ли се, може да бъде напълно Претопен. Но не мъртъв. Обещавам ти. Не мъртъв. Разбираш ли ме, Фицрицарин Пророк, малки кралю-убиец?

Кимнах, без да я поглеждам. Бях награден с юмрук в ребрата и успях да вдигна глава.

— Да — отвърнах тихо. — Разбирам.

Не смеех да погледна към Шута.

— Отлично.

В гласа й звучеше неприкрито задоволство. Вдигна очи към прозрачния таван и се усмихна.

— Ето, Айсфир — високо рече тя. — Той разбира. И ще те довърши.

Обърна се към стражите ми.

— Изхвърлете го през северния комин. Там го пуснете. — И сякаш усетила объркването ми, ме погледна в очите и се усмихна мило. Не знам как ще намериш хората си. Знам само, че ще успееш. И че ще убиеш дракона. Сега всичко е съвсем ясно за мен. Няма друг път. Върви, Фицрицарин. Изпълни волята ми и откупи своя Любим. Върви.

Не се сбогувах с Шута, докато ме извеждаха. Страхувах се, че по някакъв начин ще реагира на заминаването ми и ще си спечели още една целувка от каменния й дракон. Стражите ме поведоха бързо през ледения лабиринт и нагоре по безкрайно стълбище, което накрая свърши в нещо като ледена пещера, кухина между скалата и ледника. Двама ме държаха на колене, докато третият разчистваше снега и скрежа, който закриваше входа. След това ме изправиха и ме избутаха навън.

Излязохме от някаква цепнатина на стръмен склон. Стражите ми се разсмяха. Преди да разбера причината за веселието им, полетях в студената тъмнина и се проснах върху замръзналия сняг. Разбих кората, успях да запазя равновесие и скочих на крака. Мракът ме заобикаляше от всички страни и още след първата крачка се препънах, паднах, пързулнах се надолу, пак се изправих, паднах и отново се пързулнах. Бях облечен само във вълнената роба и филцовите обувки, които ми бе дала Бледата жена. Изобщо не ме предпазваха от студа. Снегът полепна по мен, разтопи се по изпотеното ми лице и бързо започна да изстива. Лявата ми ръка висеше безполезно. Успях да се изправя и погледнах назад и нагоре към мястото, от което ме бяха изхвърлили. Облаци скриваха нощното небе, духаше обичайният вятър. Не видях никакъв признак за вход в царството на Бледата жена. Ясно бе, че навятият сняг скоро ще затрупа следите ми.