Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Ако не се върнех веднага, никога нямаше да намеря мястото.

Но и да го направех, каква полза? Лявата ми ръка бе неизползваема, нямах никакви оръжия.

Но каменният дракон бавно поглъщаше Шута.

Станах и се запрепъвах нагоре, мъчех се да намеря собствената си следа. Склонът бе твърде стръмен. Останах с впечатлението, че драпам на едно място, а ставаше все по-студено и по-студено. Отбих от следата си и отново опитах да продължа нагоре. Вълнената ми дреха ставаше все по-тежка от полепналия сняг и изобщо не пазеше голите ми крака. Паднах и се затъркалях надолу, притиснал ранената си ръка плътно към себе си. Известно време останах да лежа задъхан. А когато с мъка се изправих, забелязах долу в ниското малка жълта светлинка.

Взирах се в нея, мъчех се да разбера какво е. Светлинката се клатушкаше в ритъма на вървящ човек. Беше от фенер и някой го носеше. Възможно бе да е някой от хората на Бледата жена. Но какво по-лошо можеха да ми направят от онова, което вече ми бяха направили? Може пък да беше някой от нашия лагер. Или пък някой съвсем друг човек.

Изкрещях през вятъра. Фенерът спря. Изкрещях отново и отново — и внезапно фенерът отново се задвижи. Към мен. Отправих молитва към всички богове, които са склонни да ми помогнат, и започнах да се плъзгам и препъвам надолу. Правех една крачка, пързалях се три и скоро вече тичах, като се опитвах да подскачам, за да не се просна по лице. Фенерът бе спрял в подножието на склона, но когато бях почти толкова близо, че можех да различа силуета на човека, светлината отново се заклатушка. Отдалечаваше се, оставяше ме сам. Извиках, но човекът не спря. Изпълни ме огромно отчаяние. Не бях в състояние да вървя повече, но трябваше. Зъбите ми тракаха, цялото тяло ме болеше, сякаш студът правеше още по-чувствителни синините от побоя, а онзи ме изоставяше. Помъкнах се с олюляване след него. Извиках още два пъти, но фенерът не спря. Опитах се да забързам, но като че ли не го доближавах. Стигнах мястото, където бе спрял за момент, след което тръгнах по неравната му следа в снега. Движението стана малко по-леко.

Нямам представа колко дълго съм вървял. Тъмнината, студът и болката в рамото превръщаха всичко в безкраен кошмар насред нощта и вятъра. Краката ме боляха, после започнаха да се вкочаняват, студът изгаряше прасците ми. Следвах светлината по склона, после по някакъв хребет и през дълбокия сняг в дерето след него, след което започна дълго и бавно катерене по нов склон. Не чувствах краката си и не знаех дали безполезните обувки са все още на тях. Робата се развяваше от вятъра и шибаше прасците ми със замръзналите си краища. И през цялото това време знаех, че Шутът е все още прикован към дракона и отчаяно се мъчи да не докосва камъка, който можеше да го лиши от всичко човешко.

И тогава като по чудо фенерът спря. Който и да беше водачът ми, ме чакаше на билото, към което се изкачвахме. Извиках отново с раздраното си гърло и се напънах да вървя по-бързо. Приближавах все повече и повече, навел глава срещу вятъра, който на високото хапеше още по-зло. Когато накрая вдигнах очи да преценя колко ми остава, ясно видях кой държи фенера и ме очаква.

Черният мъж.

Изпълни ме безименен ужас, но след като го бях следвал дотук, какво друго ми оставаше, освен да продължа? Приближих още повече — дотолкова, че когато той вдигна фенера, успях за момент да различа орловите черти под черната му качулка. Той остави фенера в краката си и зачака. Притиснах ръката си до гърдите и упорито се помъкнах нагоре. Светлината ставаше все по-ярка, но Черният мъж вече не се виждаше никъде до нея. Когато стигнах фенера, открих, че е поставен върху подаваща се от снега скала.

Черният мъж бе изчезнал.

С помощта на дясната си ръка отпуснах лявата колкото се може по-внимателно. Остра болка прониза рамото ми, когато то пое цялата й тежест, но стиснах зъби и се опитах да не й обръщам внимание. Взех фенера, вдигнах го високо и изкрещях. Черния мъж го нямаше никакъв, виждах единствено носения от вятъра сняг. Продължих напред по следата му. Тя свърши на оголения от вятъра хребет. Но в следващата долина, не много далеч под мен, видях слабо осветените палатки на лагера ни и незабавно изхвърлих всякакви мисли за водача ми. Долу бяха приятелите, топлината и вероятното спасение за Шута. Запрепъвах се през снега към палатките, виках Сенч. При втория ми вик Лонгуик изрева предупредително — питаше кой идва.

— Аз съм, Фиц. Тоест — Том. Аз съм!

Съмнявам се, че е разбрал думите ми. Бях прегракнал от крещене и надвикване с вятъра. Спомням си огромното облекчение, когато видях как останалите изскачат от палатките и вдигат високо фенери. Олюлях се и се плъзнах надолу към тях, а те се хвърлиха към мен. Разпознах силуета на Сенч, после и на принца. Дундестия Шишко го нямаше и мъката се надигна в гърдите ми. Накрая се озовах достатъчно близко до тях, за да могат да ме чуят.