Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Двамата стражи се движеха вещо, като внимаваха да не докосват каменния дракон, докато сваляха оковите от трупа. Единият погледна кралицата си и когато тя кимна, отряза едната ръка при рамото, сякаш разфасоваше пиле, преди да го сложи в тенджерата. Без да гледа, метна крайника към Кебал Тестото. Прииска ми се и аз да не бях гледал. Лудият крал опъна веригата си, сграбчи окървавената ръка и я заръфа, както гладно куче се нахвърля върху парче месо. Извърнах глава. Призля ми.

Но най-лошото тепърва предстоеше. Стражите ме хванаха по-здраво, трети пристъпи, за да хване вързаната ми на опашка коса. Стражите на Шута го поведоха напред. Той не оказа съпротива. Лицето му бе като на човек, останал почти без кръв, сякаш вече не можеше да чувства ужас или болка, а само приближаването на смъртта. Приковаха глезена и китката му към дракона. Ако стоеше полунаведен, със свити колене и лакти, Шутът можеше да избегне контакта с жадния камък. Самата поза беше мъчение и никой не можеше да издържи дълго в нея. Рано или късно щеше да се умори, да падне върху дракона и да му даде нещо от себе си.

Очакваше го бавна смърт чрез Претопяване.

— Не — изпъшках, когато осъзнах какво става. — Не! — изревах на Бледата жена. — Каквото и да е. Ще направя каквото поискаш от мен, само го пусни!

Тя се облегна назад в кожите си.

— Ама че досада. Твърде бързо се предаваш, Фицрицарин Пророк. Дори не изчака да видиш демонстрацията. Е, аз няма да си откажа това удоволствие. Дрет! Представи го на дракона ми.

Назованият страж пристъпи напред с меч в ръка.

— Не! — изкрещях и отчаяно се опитах да се отскубна, когато Дрет опря острието в кръста на Шута и го побутна към дракона.

Задържа го само за миг. Шутът не изкрещя. Може би мечът не му причини болка. Но веднага щом мъжът отдръпна оръжието си, Шутът се дръпна от камъка, като човек отдръпва ръката си от горящ въглен. Увисна треперещ на късите си вериги, без да издаде нито звук. Видях за миг очертанието на тялото на приятеля ми върху кожата на дракона, преди той да всмуче спомените и чувствата му. После силуетът избледня.

Запитах се какво ли е изгубил Шутът от тази кратка целувка на камъка. Летен ден от детството, разговор между Умен и Сенч край камината в стаята на стария крал? Или някакво наше общо преживяване, което сега бе изчезнало завинаги? Щеше да помни, че това нещо се е случило, но Претопяването щеше да изтрие значението му. Нашето приятелство и всичко, което означавахме един за друг, бавно щеше да бъда заличено от ума му, преди да умре. Накрая нямаше дори да помни, че е бил обичан, за да стане краят му по-лек. Вдигнах очи към Бледата жена. Стори ми се, че попива страданията ми, както драконът бе всмукал откраднатите от Шута моменти.

— Какво искаш от мен? — попитах я. — Какво?

— Само да избереш най-лесния път и да изиграеш най-вероятната си роля в идващите дни — спокойно отвърна тя. — Няма да ти е трудно, Фицрицарин. В почти всяко бъдеще, което съм видяла, ти се съгласяваш с искането ми. Изпълни заръката на твоя принц, на Сенч, на нарческата. И моята. Вземи главата на Айсфир. Това е. Помисли си за доброто, което ще извършиш. Сенч ще е доволен, твоята кралица ще получи съюз с Външните острови. Ще бъдеш герой в очите й. Предан и нарческата ще могат да се наслаждават на любовта си. Не искам нищо трудно от теб, само да направиш онова, което очакват от теб приятелите ти.

— Не убивай Айсфир! — жално извика Шутът.

Бледата жена въздъхна, сякаш бе изгубила търпение от някакво невъзпитано дете.

— Дрет. Той иска отново да целуне дракона. Помогни му.

— Моля те! — изкрещях, когато онзи бавно изтегли меча си. Освободих главата си от хватката на стража и я сведох покорно. — Моля те, недей! Ще убия Айсфир. Ще го направя.

— Разбира се, че ще го направиш — сладко се съгласи тя, когато върхът на меча потъна в гърба на Шута.

Той се съпротивляваше дори когато по ризата му изби кръв.

— Фиц! Тя държи в плен майката и сестрата на нарческата. Видяхме ги, Фиц. Те са Претопени! Елиания и Пиотре изпълняват волята й, за да купят смъртта им!

И после изкрещя от болка, предаде се пред меча и се просна върху дракона. Целият се разтресе, а мечът на стража сякаш го задържа цяла вечност долепен до камъка. Щях да закрия очи, ако ръцете ми бяха свободни. Затворих ги пред непоносимата гледка. Когато писъкът престана и отворих очи, тялото на приятеля ми бе очертано в сребро върху дракона. По-скъпоценните от кръвта спомени, които го правеха такъв, какъвто е, бяха потънали в бездушния камък. Шутът стоеше с напрегнати мускули и опъваше веригите, за да не докосва статуята. Чух тежкото му дишане и се замолих да не проговори отново, но той го направи.