Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Прекатуреният мангал изгори ръцете ми, когато го сграбчих и го запратих срещу противниците си. Очаквах да ме убият и се биех без никакви задръжки. Мисля, че затова им бе нужно толкова много време, за да ме укротят. Бяха по-сдържани от мен и ми нанесоха много по-малко рани, отколкото аз на някои от тях. Знам, че счупих ключицата на един, защото чух как изхрущя, помня, че изплюх парче от ухо, но както се случва с всички битки, в които съм бил в подобно състояние, спомените ми са разпокъсани и неясни.

Ясно си спомням, че изгубих. Разбрах, че всичко е свършило, когато лежах по корем, притиснат от трима души. Устата ми бе пълна с кръв, част от нея бе моята собствена. Никога не съм се колебал да използвам зъбите си в схватка, откакто се бях свързал с вълка. Лявата ми ръка вече не ме слушаше. Когато ме вдигнаха на крака, тя увисна покрай тялото ми. „Извадена е от ставата“, помислих с отвращение и зачаках болката да се сети за мен.

Почти успях да стигна до краката на Шута. Вдигнах очи към него. Беше прикован за ледената стена като пеперуда, с широко разперени ръце; дори главата му се държеше изправена от метална скоба около шията му. Бяха затъкнали парцала толкова силно, че от ъгълчето на устата му се спускаше струйка кръв и капеше върху ризата му. Явно бяха преровили раницата му, защото носеше Петльовата корона — дървеното украшение бе нахлупено върху главата му до ушите. Очите му бяха отворени и знаех, че е видял всичко. Бледата жена бе устроила това представление, за да го измъчва — именно това бе целта на опита й да ме прелъсти. Когато погледите ни се срещнаха, ми стана ясно, че разбира, че не съм го предал нито за миг. Забелязах как върховете на пръстите му помръднаха едва-едва. Той също бе усетил коварната й атака срещу мен чрез моето събуждащо се Умение.

— Опитах! — извиках, докато главата му се навеждаше, доколкото позволяваше скобата, а очите му започваха да се затварят.

Стражите се бяха позабавлявали с него. Кървави петна бяха избили по дрехите му и слепваха косата му. Сега беше прикован неподвижен и със запушена уста за леда, измъчван със студа, който винаги бе ненавиждал. Дали беше предсказал такъв бавен и леден край за себе си? Затова ли така се ужасяваше от студа?

— Отведете ги в тронната зала!

Гласът на Бледата жена бе като пукащ се лед. Завъртях глава към нея. Вече беше успяла да се облече. Долната й устна започваше да подпухва, няколко кичура падаха върху лицето й. Това бяха плодовете на убийствената ми атака срещу нея. Въпреки това не ми беше до веселба, когато стражите ме сграбчиха грубо, без да ги е грижа, че едната ми ръка виси като чужда. Жалните викове на Шута ме последваха, докато го откъсваха от оковите му.

Коридорите изглеждаха по-дълги и по-бели в сравнение с преди, сякаш глобусите светеха по-ярко от яростта на крачещата пред нас жена. Не срещнахме много хора, но всички се свиваха покрай стените, докато тя минаваше покрай тях. Опитах се да запомня в каква посока върви и къде завива — казвах си, че когато се измъкнем с Шута, трябва да знаем накъде да бягаме. Беше безсмислено — както усилието да запомня пътя, така и да подхранвам празни надежди. Всичко бе свършило, с нас бе свършено и това бе краят. Шутът щеше да умре, аз щях да умра с него и всичко, към което се стремяхме, щеше да приключи в кръв и безполезна смърт.

— Все едно да бях умрял онзи първи път, когато Славен ме погледна и предложи на Искрен да бъда тихомълком премахнат.

Не знаех, че съм произнесъл тези думи на глас, докато единият от стражите не ме сръга грубо и не ми викна да си затварям плювалника.

Трудно ми бе да се съсредоточа, още по-трудно — да превъзмогна страха си, но все пак свалих защитните си стени, събрах нищожната си сила и се опитах да се свържа с Предан, за да ги предупредя и да ги помоля за помощ. Бях като човек, който потупва дрехите си и се мъчи да открие в кой джоб е прибрал кесията си. Магията ми беше изчезнала и не можех да я използвам. Бях лишен дори от това последно оръжие.

Когато влязохме в залата, Бледата жена вече бе заела трона си. Неколцина от слугите й се бяха подредили покрай стената. Гледаха безстрастно, докато ни влачеха покрай тях. Отново ни натиснаха да паднем на колене. Бледата жена дълго ни гледа, без да каже нищо. После посочи с тясната си брадичка Шута.

— Дайте този на дракона. Може да заеме мястото на Телдо. А другият да гледа.

— Не! — изкрещях и един юмрук в ухото ми ме просна върху леда.

Докато го влачеха напред, Шутът не издаде нито звук. Когато доближиха един от окованите пленници, стражът най-прозаично изтегли меча си и го заби в нещастника. Човекът не умря бързо, но и не вдигна голяма олелия. Мисля, че по-голямата част от него вече бе преминала в дракона и от духа му беше останало съвсем малко, за да оплаква края на тялото. Умирайки, той падна върху дракона и се свлече по каменния му хълбок. Няколко мига кръвта му бе яркочервено петно върху камъка. После, както пясъкът попива водата, камъкът всмука кръвта и люспите в тази част се очертаха по-ясно от преди.