Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Донесохме храната. Може ли да влезем?

Гласът отвън бе на Уеб. Принцът кимна отсечено със стиснати устни и Бърич отново вдигна покривалото на входа. Уеб влезе.

— Радвам се да те видя жив, Том Беджърлок — поздрави ме той. Само кимнах, не знаех какво да му кажа. Той ме погледна в очите и прие враждебността ми. Принцът се извърна от него, без изобщо да скрива обидата си. Сенч му се намръщи. Изражението на Уеб си остана вежливо и спокойно както винаги.

Малкото котле в ръката му миришеше на телешко вместо на очакваната риба. Пъргав стоеше зад него с чайник.

Бърич продължи да преглежда рамото ми, сякаш ги нямаше. Не обърна внимание на Уеб, но майсторът на Осезанието го наблюдаваше внимателно. Когато Бърич заговори, думите му бяха насочени към Предан.

— Принц Предан, милорд. Ще ми бъдете от голяма помощ, ако нямате нищо против. Трябва някой да го държи здраво през гърдите, докато направя каквото трябва. Ако седнете тук и го хванете ето така… По-високо. Да, точно така.

Принцът седна зад мен и ме хвана, а Бърич ми каза:

— Ще дръпна много рязко. Не ме гледай, докато го правя. Гледай право напред и се отпусни колкото се може повече. Не се стягай от страх заради болката, защото ще ми се наложи да дърпам втори път, при това още по-силно. Спокойно. Дръжте го здраво, милорд. Хайде, момче, довери ми се. Довери ми се. — Докато говореше успокояващо, бавно бе вдигнал ръката ми. Слушах думите му, оставях ги да потушат болката, докосването му ме изпълваше със спокойствие и доверие. — Спокойно, спокойно… Така!

Изревах от внезапната болка, а в следващия миг Бърич бе коленичил пред мен и големите му мазолести ръце придържаха здраво рамото ми. Беше пламнало и болеше, но болеше правилно. Наведох се и се опрях на него, останал без сили и изпълнен с облекчение. Макар и задъхан, забелязах как държи болния си крак настрани. Коляното му едва се сгъваше. Помислих си какво ли му е струвало да измине целия този път, почти сляп и наполовина окуцял. Стана ми срамно.

Бърич ме прегърна и заговори тихо в ухото ми:

— Станал си зрял мъж през тези години, но когато те виждам ранен, кълна се, все едно си на осем и си мисля: „Обещах на баща му да се грижа за него. Обещах“.

— И го направи — уверих го. — Направи го.

— Изумен съм — тихо рече Уеб с дълбокия си глас. — Това е част от магията на Старата кръв, която смятах за изгубена. Виждал съм няколко пъти като дете да се лекуват животни по подобен начин, преди старият Бендри да загине във Войната на Алените кораби. Но никога не съм виждал да се прилага върху човек, особено така ловко. Кой те е научил? Къде си бил през всичките тези години?

— Не използвам Зверската магия — натъртено рече Бърич.

— Знам какво видяха очите ми — непреклонно отвърна Уеб. — Наричай го с каквато си искаш мръсна дума. Ти си я владееш по начин, който е почти изгубен за нас. Кой те е учил и защо не си предал наученото?

— Никой на нищо не ме е учил. Махай се. И стой по-далеч от Пъргав. — В гласа на Бърич се четеше мрачно предупреждение и почти страх.

Уеб запази спокойствие.

— Ще се махна, защото си мисля, че Фиц се нуждае от почивка и време да поговори насаме с теб. Но няма да позволя синът ти да остане невежа. Той е получил магията си от теб. Трябвало е да го научиш на уменията си.

— Баща ми е Осезаващ? — Пъргав изглеждаше потресен до дъното на душата си.

— Сега всичко се изяснява — тихо рече Уеб. Наведе се към Бърич и го погледна така, сякаш го гледаше не само с очите си. — Главният коняр. И майстор в Осезанието. С кои същества можеш да разговаряш? Кучета? Коне? Какви други? Откъде си дошъл, защо си се крил?

— Махай се! — кипна Бърич.

— Как си могъл? — възмутено викна Пъргав и внезапно очите му се напълниха със сълзи. — Как си могъл да ме караш да се чувствам толкова мръсен и низък, щом е дошло от теб, щом и ти го имаш! Никога няма да ти го простя. Никога!

— Не ми трябва прошката ти — с равен глас рече Бърич. — А само подчинението ти. И ако се наложи, ще го получа насила. А сега и двамата изчезвайте. Имам работа и ми пречите.

Момчето остави чайника и се запрепъва към изхода. Чух сподавените му хлипания, когато избяга в нощта.

Уеб стана по-бавно и внимателно остави котлето със супа.

— Ще се махна, човече. Сега не му е времето. Но ще дойде време да поговорим и ще ме изслушаш, та дори ако се наложи преди това да се посбием. — Обърна се към мен. — Лека нощ, Фиц. Радвам се, че не си мъртъв. Скърбя, че лорд Златен не се върна с теб.