Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Опитвах се да се утешавам с мисълта, че те са в безопасност и са щастливи.

— Не можеше ли да се пресегнеш с Умението и да се увериш в това?

Сенките в стаята бяха помръкнали. Очите на Шута бяха приковани в огъня. Беше все едно припомням преживяното на самия себе си.

— Бих могъл да заявя, че съм се оттеглил, за да ги оставя сами. Но всъщност мисля, че се боях, че това може да ме подлуди — да стана свидетел на взаимната им любов.

Гледах огъня, докато говорех за онези дни, но усетих как очите на Шута се извърнаха към мен. Не го погледнах. Не исках да видя съжалението в тях. Надраснал бях нуждата от каквото и да било съжаление.

— Намерих мир — казах. — Малко по малко, но той дойде при мен. Една сутрин с Нощни очи се връщахме от предутринен лов. Ловът ни беше успешен, бях свалил една планинска коза, която тежките зимни снегове бяха прогонили от височините. Склонът беше стръмен, едва се тътрехме надолу, изкормената коза беше тежка, а кожата на лицето ми се беше вкочанила като маска от студа, който ме пареше от ясното синьо небе. Виждах тънката струя дим от комина на колибата и малко зад нея мъгливата пара от близките горещи извори. Спрях, за да си поема дъх и да разкърша рамене…

Всичко се върна в ума ми съвсем ясно. Нощни очи беше спрял до мен, дъхът му излизаше на бели облачета. Загърнал бях долната част на лицето си в яката на наметалото; беше полузамръзнало до брадата ми. Погледнах надолу и осъзнах, че си имахме месо за дни наред, малката ни колиба стоеше здраво срещу мразовитата хватка на зимата и си бяхме почти у дома. Колкото и да бях премръзнал и уморен, удовлетворението надделяваше в ума ми. Вдигнах козата на раменете си. Почти у дома , казах на Нощни очи.

Почти у дома , повтори той. И в споделянето на тази мисъл долових значение, каквото не можеше да вложи никой човешки глас. У дома. Окончателно. Твоето място. Жалката къщурка долу вече беше домът, уютната крайна цел, където очаквах да намеря всичко, от което имах нужда. Докато стоях и се взирах надолу към нея, ме жегна гузна съвест, като от някакво забравено задължение. Отне ми време, докато осъзная какво липсва. Цяла нощ беше минала, без нито веднъж да помисля за Моли. Къде се беше дянал моят копнеж и усещането за загуба? Що за плитък човек бях, да забравя онази скръб и да мисля само за ранния лов? Съзнателно насочих мислите си към мястото и хората, които някога се побираха в думата ДОМ.

Когато аз нагазя в нещо мъртво, за да събудя вкуса му, ти ме упрекваш.

Обърнах се, за да погледна Нощни очи, но той не отвърна на погледа ми. Клечеше в снега, изпънал уши напред към колибата. Неприятният зимен ветрец рошеше дебелата му козина, но не можеше да проникне до кожата му.

В смисъл? — настоях аз, въпреки че смисълът на думите му беше съвсем ясен.

Трябва да оставиш зад себе си трупа на стария си живот, братко. Непрестанната болка може и да ти доставя удоволствие. На мен не. Нищо срамно няма да изоставиш костите, Променящ. Най-сетне извърна глава и ме погледна с хлътналите си очи. Нито има нещо особено разумно в това да се самонараняваш непрекъснато. С какво си задължен пред тази болка? Изоставиш ли я, това няма да те унизи.

След това стана, изтърси снега от козината си и решително тръгна надолу по заснежения склон. Последвах го, по-бавно.

Най-сетне погледнах Шута. Той също ме погледна, очите му бяха неразгадаеми в тъмното.

— Мисля, че това беше първото късче покой, което намерих. Не че си приписвам откриването му. Нощни очи трябваше да ми го посочи. Навярно за някой друг щеше да е очевидно. Остави на мира старите болки. Когато престанат да те спохождат, не ги приканвай да се върнат.

Гласът му бе съвсем тих в сумрачната стая.

— Нищо безчестно няма в изоставянето на една болка. Понякога мирът се намира най-бързо, когато човек просто престане да го избягва. — Леко помръдна в тъмното. — И преставаш да лежиш буден цяла нощ, да се взираш в тъмното и да мислиш за тях.

Изсумтях.

— Де да можех. Но най-многото, което мога да кажа, е, че престанах съзнателно да провокирам тази меланхолия. Когато лятото най-после дойде и се преместихме, беше все едно оставям захвърлена кожа. — Млъкнах.

— И тъй, напуснал си Планините и си се върнал в Бък.

Знаеше, че не е така. Думите му бяха само за да ме подтикне да заговоря отново.

— Не веднага. Нощни очи не одобряваше, но чувствах, че не мога да напусна Планините, преди да проследя отново част от пътя ни там. Върнах се при каменоломната, където Искрен извая Дракона. Беше си само равно голо място, обрамчено от високи скални стени, под тъмносиво небе. Нямаше никакъв знак за случилото се там, само купчините откъртени каменни парчета и няколко похабени сечива. Минах през лагера ни. Знаех, че смъкналите се шатри и пръснатите около тях вещи бяха наши някога, но повечето бяха станали неузнаваеми. Посивели дрипи, мокри и прогниващи. Намерих няколко неща, които взех… камъчетата за играта на Кетъл, тях ги взех. — Поех си дъх. — И слязох до мястото, където загина Карод. Тялото му си беше така, както го оставихме, станало на кости и парчета изгнил плат. Никакви животни не го бяха ръфали. Те не обичат пътя на Умението, нали знаеш.