Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Не би трябвало да те наричам Шуте повече. Как искаш да те наричам?

— А, как аз искам ти да ме наричаш сега? Разбирам. Съвсем различен въпрос. — Насмешката придаде музика на гласа му.

Поех си дъх и се постарах въпросът ми да прозвучи колкото може по-простичко.

— Какво ти е името, истинското ти име?

— Аха. — Изведнъж стана мрачен. Бавно си пое дъх. — Името ми. Както ме е нарекла майка ми, когато ме е родила?

— Да. — И затаих дъх. Той рядко говореше за детството си. Изведнъж осъзнах величината на това, за което го бях попитал. Беше старата магия на назоваването: ако знам истинското ти име, имам власт над теб. Ако ти кажа своето име, дарявам ти тази власт. Като всички преки въпроси, които бях задавал някога на Шута, едновременно се страхувах и копнеех за отговора.

— А ако ти кажа, ще ме наричаш ли с това име? — Натъртването ми подсказа да претегля отговора си.

Накара ме да помисля. Името му си беше негово, не за да си го подмятам току-така. Но:

— Насаме само. И само ако ти го желаеш — заявих сериозно. Смятах думите си за обвързващи като клетва.

— Аха. — Обърна се към мен. Лицето му беше грейнало от радост. — О, ще желая, и още как — увери ме.

— Кажи ми — помолих отново. Изведнъж бях станал неспокоен, сигурен бях, че и този път ще ме надиграе.

— Името, което мама ми даде, ти го давам сега, за да ме наричаш с него насаме. — Той си пое дъх и отново се извърна към огъня. Отново затвори очи, но усмивката му стана още по-широка. — Любими. Тя ме наричаше само „Любими“.

— Шуте! — възмутих се аз.

Той се разсмя, дълбок и щедър смях на неподправена радост, напълно доволен от себе си.

— Точно така ме наричаше.

— Шуте, говоря сериозно. — Стаята отново бе започнала бавно да се върти около мен. Ако не заспях скоро, щеше да ми призлее.

— Мислиш, че аз не говоря сериозно ли? — Въздъхна театрално. — Е, ако не можеш да ме наричаш Любими, предполагам, че ще трябва да продължиш да ме наричаш Шуте. Защото аз винаги ще съм Шуте срещу твоето Фиц.

— Том Беджърлок.

— Какво?

— Сега съм Том Беджърлок. Така ме знаят сега.

Той помълча малко. След което заяви твърдо:

— Не и аз. Щом настояваш, че и двамата вече трябва да приемем други имена, тогава аз ще те наричам „Любими“. А всеки път, когато те нарека така, можеш да ме наречеш „Шуте“. Отвори очи и завъртя глава към мен. Хвърли ми „влюбена“ усмивка, след което въздъхна престорено. — Лека нощ, Любими. Дълго бяхме разделени.

Капитулирах. Разговорът ставаше безнадежден, щом навлезехме в такива настроения.

— Лека нощ, Шуте.

Затворих очи. И да ми е отговорил нещо, вече спях, когато го е казал.