Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Бърич, Старшият на конюшните, човекът, който ме отгледа, веднъж ме предупреди: „Когато режеш късове от истината, за да избегнеш да приличаш на глупак, накрая започваш да приличаш на идиот“. Открих, че това е самата истина, от опит от първа ръка. Но дори и без съзнателно усилие да се режат и махат късове от една история, след години пълно и справедливо описание на дадено събитие човек може да открие, че е бил лъжец. Такива лъжи се случват не преднамерено, а просто по силата на факти, за които не си бил в течение по времето, когато си писал, или поради това, че не си съзнавал важността на привидно незначителни събития. Никой не е доволен да открие такъв недостатък у себе си, но всеки, който твърди, че никога не е изпитвал това, просто трупа една лъжа върху друга.

Моите усилия да напиша история на Шестте херцогства се основаваха на устни описания и на стари ръкописи, до които имах достъп. Още докато поставях писеца върху хартията знаех, че е възможно да повтарям грешката на някой друг. Не бях осъзнал, че опитите ми да опиша собствения си живот може да се окажат подвластни на същия недостатък. Истината, както открих, е дърво, което израства, докато човек натрупва опит. Едно дете вижда жълъда на ежедневния си живот, но един мъж поглежда назад и вижда дъба.

Никой възрастен мъж не може да се върне назад и отново да бъде момче. Но в живота има моменти, когато за малко, можеш да си върнеш усещането, че светът е милостиво място и че самият ти си безсмъртен. Винаги съм вярвал, че това е същината на детството: вярата, че грешките не може да са фатални. Шутът отново върна в мен този стар оптимизъм, а дори и вълкът изглеждаше весел като кутре през дните, докато той беше с нас.

Шутът не се натрапи в живота ни. А и аз не направих някакви подобрения или преподреждания. Просто се присъедини към нас, настрои стария си график спрямо нашия и прие работата ми като своя. Неизменно се размърдваше по-рано от мен. Събуждах се и откривах, че вратата към кабинета и към спалнята ми са отворени, а твърде често отворена се оказваше и външната врата. От леглото си го виждах как седи кръстато като шивач на стола пред писалището ми. Винаги беше измит и вече облечен. Елегантните му дрехи изчезнаха още в онзи първи ден, заменени с прости якета и панталони или с вечерното удобство на домашния халат. В мига, в който се събудех, той го усещаше и обръщаше очи към мен още преди да съм проговорил. Винаги четеше, било свитъците или документите, с които се бях снабдил с толкова усилия, или съставените от самия мен. Някои от тези ръкописи съдържаха провалените ми опити по историята на Шестте херцогства. Други представляваха несвързаните ми усилия да осмисля собствения си живот, като го опиша на хартия. Вдигаше вежда, щом усетеше, че съм се събудил, и след това внимателно прибираше свитъка точно там, откъдето го беше взел. Ако беше решил, можеше да ме остави в неведение за това, че преглежда дневниците ми. Но вместо това той проявяваше уважение, като никога не ме разпитваше за онова, което бе прочел. Интимните ми мисли, които бях доверил на хартия, си оставаха интимни, тайните ми си оставаха запечатани зад устните му.

Той се вмести в живота ми с лекота, запълни място, за което не бях и подозирал, че е свободно. Докато стоя при мен, почти забравих колко ми липсва Хеп, освен че горях от желание да му покажа момчето. Често говорех за него. Понякога Шутът работеше редом с мен в градината или докато поправях каменната ограда и дървения стобор. Когато работата беше за един човек, например да се изкопаят дупки за коловете, той сядаше наблизо и наблюдаваше. Разговорът ни в такива моменти беше простичък, свързан с текущата задача, или пък безгрижното бърборене на двама мъже с общо детство. Всеки път, когато се опитвах да насоча разговора ни към по-сериозни неща, той отклоняваше въпросите ми с бъбренето си. Редувахме се на Малта, защото Шутът се хвалеше, че можела да прескочи какво ли не, и редицата импровизирани препятствия през моравата ми скоро потвърди това. Дребничката кобила сякаш се радваше не по-малко от нас.

След вечеря понякога слизахме до скалите или пък се спускахме на плажовете, щом приливът се отдръпнеше. Привечер ловувахме зайци с вълка и се връщахме вкъщи, за да напалим огън в огнището, повече за весело, отколкото за топлина. Шутът беше донесъл доста бутилки кайсиево бренди, а гласът му беше чудесен, както винаги. Вечер бе неговият ред да пее и да говори, да разказва истории, удивителни, както и смешни. Някои изглеждаха извлечени от собствените му премеждия; други явно бяха фолклор, събран по пътя. Изящните му ръце бяха по-изразителни от куклите, които правеше някога, а подвижното му лице можеше да изобрази всеки типаж от приказките, които разказваше.