Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Славея? — Въпросът му ме изтръгна от разсъжденията за момчето.

Трудно ми беше да му го призная.

— Тя е омъжена сега. Не знам от колко време. Момчето го разбра, когато отиде на Пролетния панаир в Бъкип с нея. И като се върна, ми каза. — Помръднах рамене. — Трябваше да прекратя връзката ни. Тя знаеше, че ще го направя. Все пак се ядоса обаче. Не можеше да разбере защо не можем да продължим, след като съпругът й така и не знае.

— Славея си е Славея. — Гласът му прозвуча странно неутрално, все едно ми съчувстваше за мана, съсипала градината ми. Обърна се в стола и ме погледна през рамо. — А ти добре ли си?

Окашлях се.

— Стараех се да не оставам без работа. И да не мисля много за това.

— Понеже тя не е изпитала никакъв срам, смяташ, че цялата вина трябва да падне върху теб. Хората като нея са наистина ловки в прехвърлянето на вината. Виж с какво хубаво червено мастило е написано това. Откъде го намери?

— Сам го направих.

— Нима? — Любопитен като дете, той отпуши едно от шишенцата с мастило и топна вътре кутрето си. Извади го оцапано в пурпур. — Задържах обецата на Бърич — призна изведнъж. — Така и не я занесох на Моли.

— Видях. И наистина се радвам, че не си. По-добре е да не знаят, че съм оцелял.

— Аха. Още един въпрос получи отговор. — Извади снежнобяла кърпа от джоба си и я похаби, като изтри с нея червеното мастило от пръста си. — Ще ми разкажеш ли всички събития поред, или трябва да ги измъквам едно по едно?

Въздъхнах. Страхувах се да си спомням за онези времена. Сенч бе готов да приеме само описание на събитията, свързани с управлението на Пророка. Шутът щеше да иска повече. Макар да се боях от това, не можех да се отърва от мисълта, че по някакъв начин му дължа този разказ.

— Ще се опитам. Но съм уморен и пих твърде много, а и е твърде много за разказване за една вечер.

Той се отпусна в стола.

— Очакваш ли да си тръгна утре?

— Мисля, че би могъл. — И добавих, вгледан в лицето му: — Но не се надявам.

— Това е добре, защото щеше да се надяваш напразно. Да спя с тебе, Фиц. Ще спя в леглото на момчето. Утре е твърде скоро, за да започна да запълвам близо петнадесет години отсъствие.

Кайсиевото бренди на Шута бе доста по-силно от сандседжкото, или може би просто бях по-уморен от обикновено. Добрах се със залитане до стаята си, смъкнах си ризата и се тръшнах на леглото. Стаята се завъртя. Вслушвах се в леките му стъпки, докато се движеше из голямата стая да изгаси свещите и да дръпне резето. Навярно само аз бих могъл да забележа леката неувереност в движенията му. После той седна в стола ми и изпружи крака към огъня. Вълкът в нозете му простена и се размърда. Умът ми леко докосна ума на Нощни очи. Вълкът спеше, потънал в блажено доволство.

Затворих очи, но стаята продължаваше да кръжи замайващо. Открехнах ги и се загледах в Шута. Седеше много спокойно, взрян в огъня, а танцуващата светлина на пламъците предаваше движението им на лицето му. Чертите му се заличаваха и изпъкваха, щом сенките се изместеха. Златото на кожата и очите му приличаше на трик на светлината, но знаех, че не е.

Трудно ми беше да осъзная, че той вече не е дяволитият шегаджия, който едновременно беше служил на крал Умен и го бе защитавал през всичките онези години. Тялото му не се беше променило, ако не се броеше цветът. Изящните му дългопръсти ръце висяха отпуснати от облегалките на стола. Косата му, някога светла и ефирна като пух на глухарче, сега беше вързана отзад и добила златист оттенък. Той затвори очи и отпусна глава на гърба на стола. Светлината на огъня извайваше с бронз аристократичния му профил. Сегашните му пищни дрехи можеше и да напомнят за зимния му шутовски костюм на бели и черни карета, но бях готов да се обзаложа, че никога вече няма да носи звънчета и панделки и да държи скиптъра с плъшата глава. Пъргавият му ум и острият му език никога вече нямаше да влияят на хода на политически събития. Животът му вече си беше негов собствен. Една внезапна мисъл ме изкара от унеса ми.

— Шуте? — извиках в помръкналата стая.

— Какво? — Не отвори очи, но бързият му отклик показа, че още не се е гмурнал в дълбините на съня.

— Ти вече не си Шутът. Как те наричат?

Бавна усмивка изви устните му в профил.

— Как ме нарича кой и кога?

Изрече го с подмамващия тон на някогашния шегаджия. Ако се опитах да разчопля този въпрос, щеше да ме завърти в словесната си акробатика, докато не престана да се надявам на отговор. Отказах да се въвлека в играта му. Перифразирах въпроса си.