Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Трябва ми това, което винаги ми е трябвало от теб, още откакто открих, че съществуваш. Ако ще трябва да променям хода на времето, ако трябва да вкарам света в по-верен път, отколкото е следвал досега, тогава ще ми трябваш ти. Твоят живот е клинът, с който карам бъдещето да излезе от своя коловоз.

Погледна киселото ми лице и се изсмя високо.

— Опитвам се, Фиц, наистина се опитвам. Говоря толкова ясно, колкото мога, но твоите уши няма да повярват на това, което чуват. Най-напред дойдох в Шестте херцогства и в двора на Умен преди толкова години, за да потърся начин да предотвратя едно бедствие. Дойдох, без да знам как бих могъл да го направя, знаех само, че съм длъжен да го направя. И какво открих? Теб. Незаконен, но все пак наследник на родословната линия на Пророците. В нито едно бъдеще, до което бях прозирал, не те бях виждал. И все пак, когато си припомних всичко, което знаех за пророчествата на моя народ, откривах теб, отново и отново. Имаше те, в странични упоменавания и в смътни намеци. Затова правех всичко, което можех, за да те опазя жив, което се изразяваше най-вече в това да те подтиквам да се опазиш жив. Търсех пипнешком през мъглите с не повече предвидимост от лъскава диря на охлюв, която да ме води. Действах на базата на онова, което знаех, че трябва да предотвратя, вместо на това, което трябва да предизвикам. Мамехме всички онези варианти на бъдещето. Тласках те към опасности и те извличах от смъртта, без да ме интересува какво ти струва на теб в болка, в рани и отказани мечти. И все пак ти оцеля и когато всички катаклизми на Прочистването на Бък свършиха, вече имаше законороден наследник на рода на Пророците. Благодарение на теб. И изведнъж все едно се издигнах на планински връх над долина, изпълнена с мъгли. Не твърдя, че очите ми могат да пронижат мъглите; само че стоя над тях и виждам, в безбрежната далечина, върховете на ново и възможно бъдеще. Бъдеще, основано на теб.

Погледна ме със златните си очи, които сякаш грееха на смътната светлина от отворената врата. Само ме погледна и аз изведнъж се почувствах стар, а раната на гърба ми ме жегна с толкова силна болка, че за миг затаих дъх. После запулсира в ума ми убито червено, като лоша поличба. Казах си, че е от дългото седене на едно място, нищо повече.

— Е? — подкани ме той. Очите му се впиха жадно в лицето ми.

— Мисля, че ми трябва още бренди — признах му, тъй като чашата ми, кой знае как, се беше опразнила.

Той допи своята и взе моята. Когато стана, ние с вълка също станахме. Последвахме го в къщата. Той порови из багажа си и извади бутилка. Беше една четвърт празна. Скътах това наблюдение в ума си: значи се беше подкрепил за тази среща. Зачудих се от коя част от нея се е страхувал. Той отпуши бутилката и напълни чашите. Столът ми и трикракото столче на Хеп бяха до огнището, но седнахме на топлите камъни до догарящия огън. С тежка въздишка вълкът се изтегна между нас и отпусна глава в скута ми. Почесах го по главата и усетих в него внезапен спазъм на болка. Придвижих ръката си надолу към ставите на бедрото му и леко ги заразтривах. Нощни очи простена тихо, щом докосването ми го отпусна.

Много ли е зле?

Гледай си работата.

Ти си моята работа.

Споделянето на болката не я облекчава.

Не съм сигурен.

— Той остарява — прекъсна Шутът свързаните ни мисли.

— Аз също. Ти обаче изглеждаш млад, както винаги.

— И все пак съм доста по-стар от двама ви, взети заедно. А тази нощ усещам всяка своя година. — Сякаш за да опровергае собствените си думи, той вдигна чевръсто коленете си до гърдите, опря брадичка на тях и прегърна краката си.

Ако изпиеш малко чай от върбова кора, може да те облекчи.

Спести ми буламача си и разтривай.

Лека усмивка изви устните на Шута.

— Почти мога да ви чуя двамата. Като комар, който бръмчи до ухото ми, или като сърбеж от нещо забравено. Или като опит да си спомня сладкия вкус на нещо, чийто аромат ме е лъхнал мимоходом. — Златните му очи се спряха на моите. — Кара ме да се чувствам самотен.

— Съжалявам — отвърнах, не знаех какво друго да кажа. Това, че си говорехме така с Нощни очи, не беше усилие да го изключим от своя кръг. Просто кръгът ни се беше превърнал в едно цяло по начин, който не можехме да споделим.

Но някога го правехме , напомни ми Нощни очи. Някога го правехме и беше хубаво.

Не мисля, че погледнах към покритата с ръкавица ръка на Шута. Може би беше по-близо до нас, отколкото съзнавах, защото вдигна ръката си и смъкна от нея фината тъкан. Елегантна дългопръста ръка. Веднъж един случаен допир забърса пръстите му в наситените с Умение ръце на Искрен. Това докосване бе посребрило пръстите му и му беше предало тактилно Умение, което му позволяваше да научава историята на нещата само като ги докосне. Обърнах китката си и я погледнах. Прашливо сивите отпечатъци все още личаха на вътрешната й страна, там, където ме беше пипнал. За известно време умовете ни се бяха свързали почти все едно, че тримата с Нощни очи бяхме станали истинска котерия на Умението. Но среброто на пръстите му беше избледняло, както и отпечатъците на моята китка, както и брънката, която ни беше свързвала, беше отслабнала.