Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Нещо се обърна в душата ми.

Устните ми помръднаха, но не можах да намеря думи, нито дъх, за да ги изрека, дори да ги бях намерил. Сърцето ми говореше едно, очите — друго. Усмивката бавно се стопи от лицето и очите му, смени се със застинала маска. Когато проговори, гласът му беше тих, а думите — безчувствени.

— Нямаш ли поздрав за мен, Фиц?

Отворих уста, после безпомощно разперих ръце. При жеста, който казваше всичко, за което не намирах думи, лицето му грейна. Засия, сякаш светлина се разпали в него. Не слезе, а направо се хвърли от седлото към мен в устрем, подсилен от внезапния скок на вълка от дърветата към него. Шутът, пъргав както винаги, ловко стъпи на крака. Кобилата изцвили и се дръпна рязко назад, но никой от двама ни не й обърна внимание. Притиснах го в прегръдката си, а вълкът заподскача около нас като кутре.

— Шуте! — извиках задавено. — Не е възможно да си ти, но си ти! И не ме интересува как.

Той ме прегърна силно, обецата на Бърич се притисна хладна в шията ми. За един дълъг миг ме задържа в плътна прегръдка като жена, докато вълкът не пъхна настойчиво муцуната си между нас. След това Шутът падна на коляно в прахта, без да го е еня за фините дрехи, и прегърна вълка през врата.

— Нощни очи! — прошепна с несдържана радост. — Не вярвах, че ще те видя пак. Добра среща, стари приятелю. — Зарови лице във вълчата козина, за да изтрие сълзите си. Не го укорих. Моите сълзи също се стичаха неудържимо по страните ми.

Той плавно стана; всеки малък изящен жест ми беше познат като поемането на дъх. Хвана ме за тила по стария си навик, опря чело в моето. Дъхът му ухаеше на мед и кайсиево бренди. След миг се отдръпна от мен, но продължи да стиска раменете ми. Гледаше ме, очите му докоснаха белия кичур в косата ми и пробягаха фамилиарно по белезите, по лицето ми. Гледах го също така жадно, не само как се е променил, как смуглият цвят на лицето му бе заменил бледнината, но и как не беше се променил. Изглеждаше точно толкова неоперен младеж, колкото последния път, когато го бях видял, преди близо петнадесет години. Никакви бръчки не бяха загрозили лицето му.

Той се окашля.

— Е? Няма ли да ме поканиш да вляза?

— Разбира се. Веднага щом се погрижим за коня ти — отвърнах задавено.

Широката усмивка, огряла лицето му, заличи всички години и всички разстояния между нас.

— Изобщо не си се променил, Фиц. Конете първо, както винаги е било при теб.

— Не съм се променил? — Поклатих глава. — Ти си този, който не изглежда остарял и с един ден. Но всичко друго… — Завъртях безпомощно глава, докато посягах за юздите на кобилата. Тя заотстъпва, вдигаше високо крака. — Станал си златен, Шуте. И се обличаш пищно, като Славен някога. Като те видях, изобщо не можах да те позная.

Той въздъхна облекчено, после се засмя.

— Значи не беше както се опасявах — че те е страх да ме посрещнеш?

Такъв въпрос дори не заслужаваше отговор. Пренебрегнах го и отново пристъпих към кобилата. Тя завъртя глава и отдръпна юздата от посегналата ми ръка. Държеше вълка под око. Усетих, че Шутът ни наблюдава развеселен.

— Нощни очи, изобщо не помагаш и го знаеш! — сопнах се ядосано. Вълкът наведе глава и ме изгледа умно, но престана да дебне.

Можех сам да я вкарам в обора, но не ми даде шанс.

Шутът ни изгледа озадачено. Долових нещо от него: остро като резеца на нож споделено усещане. Почти забравих за кобилата. Неволно опипах белега, който ми бе оставил преди толкова време — сребристите отпечатъци на китката ми, отдавна избледнели до светлосиво. Той отново се усмихна, вдигна облечената си в ръкавица ръка с изпънат към мен пръст, сякаш се канеше отново да ме докосне.

— Всички тези години… — Гласът му ставаше златен, като цвета на кожата му. — Ти беше с мен, близо, като на върховете на пръстите ми, дори когато ни разделяха години и морета. Близостта ти бе като бръмчене на дръпната струна, на ръба на слуха ми, или мирис, понесен от вятъра. Не го ли чувстваше така?

Поех си дъх. Боях се, че думите ми може да го наранят.

— Не. Жалко, че при мен не беше така. Често се чувствах съвсем сам, ако изключим Нощни очи. Често сядах на ръба на скалите, пресягах се, за да докосна когото и да е, където и да е, но никога не съм усещал някой да се пресяга към мен.

Той поклати глава.

— Ако наистина притежавах Умението, щеше да знаеш, че ме има. На върховете на пръстите си, но безмълвно.

Думите му някак отпуснаха сърцето ми, макар да не можех да назова причината за това. После той цъкна с език и кобилата моментално отиде при него и подуши протегнатата му длан. Той ми подаде юздите й; знаеше, че горя от нетърпение да се заема с нея.