Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

В някои дни бях почти доволен. Градината растеше добре, граховите шушулки набъбваха, бобът бързо избуяваше по притките. Имахме месо за ядене, както и за заделяне за зимнина, и с всеки ден къщичката ставаше все по-спретната и уютна. Изпитвах гордост от постигнатото. Все пак понякога се улавях, че съм застанал до муската на Джина в градината и въртя разсеяно мънистата по нея, зяпнал надолу по пътеката. В очакване. Не беше толкова лошо да чакам Хеп да се върне, докато не съзнавах, че чакам. Но това очакване да се върне момчето се превърна в алегория на целия ми живот. А след като се върнеше — какво? Въпрос, който трябваше да си задавам. Ако беше успял, щеше да се върне само за да замине отново. Трябваше да се надявам точно на това. Ако не беше успял да спечели парите за чирашката си такса, щеше да се наложи да поровя в ума си, за да измисля начин да ги спечелим. А засега трябваше да чакам. Очакването Хеп да се прибере щеше да се превърне в очакване Хеп да замине. Тогава какво? Тогава… нещо повече, подсказваше сърцето ми, тогава щеше да дойде време за нещо повече, но не можех да определя какво възбужда това неспокойство в душата ми. В миговете, в които осъзнавах това свое бездействие, целият живот започваше да негодува срещу мен. Тогава вълкът се надигаше с въздишка, идваше при мен и мушваше муцуна в ръката ми.

Престани да копнееш. Отравяш днешното спокойствие, като все се пресягаш към утрешния ден. Момчето ще се върне, когато се върне. Какво има тук да се скърби? Всичко е наред и с двама ни. Утре ще дойде съвсем скоро, по един или друг начин.

Знаех, че е прав, и обикновено се отърсвах от тези мисли и се връщах към работата си. Признавам, веднъж слязох при пейката над морето. Но само седях и гледах над водата. Не посегнах към Умението. Може би, след всички тези години, вече започвах да се научавам, че в такова посягане няма утеха за самотата.

Времето продължаваше да е чудесно, всяка сутрин беше прохладен свеж дар. Вечерите, мислех си, докато смъквах филетата риба от куките им в сушилнята, бяха по-скъпоценни и от дарове. Бяха заслужен отдих за изпълнени задачи. Бяха удовлетворение, когато позволявах да са това. Рибата беше станала точно както ми харесваше, корава и лъскаво червена отвън, но с достатъчно влага, задържана вътре, за да запази хубавия вкус. Пуснах последното филе в мрежестата торба. С това привършвах с приготвянето на нужното ни за зимата. Вълкът ме последва в къщата и ме загледа, докато се качвах на масата да окача рибата на тавана. Заговорих му през рамо:

— Дали да не станем утре рано и да отидем да потърсим дивя свиня?

Аз не съм губил дива свиня. А ти?

Погледнах го отгоре с изненада. Беше отказ, поднесен като шега, но все пак отказ. Бях очаквал диво въодушевление. Всъщност и аз не изпитвах голяма охота за толкова напрегнат лов. Предложил го бях на вълка с надеждата да го зарадвам. Забелязвах известно униние у него напоследък и подозирах, че тъгува за Хеп, своя оживен и енергичен спътник в лова. Опасявах се, че съм доста скучен в сравнение с момчето. Разбрах, че усети въпроса ми, когато го погледнах, но се беше отдръпнал в собствения си ум и бе оставил само разсеяна мъгла от мисли.

— Добре ли си? — попитах го притеснено.

Той извъртя рязко глава към вратата. Някой иде.

— Хеп? — Скочих на пода.

Кон.

Бях оставил вратата открехната. Нощни очи отиде до нея и надникна навън, с изпънати уши. Изтече миг, след това чух ритмичен тропот на копита. Славея?

Не е виещата кучка. Не прикри облекчението си, че не е странстващата певица. Това малко ме жегна. Едва наскоро бях осъзнал напълно колко много не му е харесвала. Нищо не казах на глас, нито оформих мисъл към него, но той разбра. Хвърли ми извинителен поглед и безшумно се изниза навън.

Излязох на верандата и зачаках, вслушвах се. Добър кон.

Дори толкова късно имаше живец в стъпката му. А щом конят и ездачът се появиха, ахнах. Беше кобила. Бяла. Снежната й грива и опашка се полюшваха плавно, все едно е вчесана само преди няколко мига. Копринени черни пискюли в гривата й допълваха черното и сребърното на сбруята. Не беше едра, но имаше плам в начина, по който извърна вещо око и бдително изпънато ухо към невидимия вълк, който я бе проследил отстрани през гората. Беше нащрек, без да е уплашена. Започна да вдига по-високо копита, сякаш за да увери Нощни очи, че има достатъчно енергия било за да се бие, било за да побегне.

Ездачът й бе напълно достоен за нея. Седеше умело на гърба й и усетих, че са в пълна хармония. Дрехите му бяха черни, обшити със сребро, ботушите му също. Мрачно съчетание, ако среброто не се спускаше на вълни около лятното му наметало и не проблясваше по краищата на дантелата по маншетите и на шията му. Сребърна лента стягаше светлата му коса над високото чело. Фини черни ръкавици обвиваха дланите му като втора кожа. Беше слаб, но също както стройната и тънка фигура на кобилата караше човек да мисли за бързина, така и неговата напомняше по-скоро за пъргавина, отколкото за крехкост. Кожата му бе целунато от слънцето злато, както и косата му, а чертите му бяха изящни. Смуглият мъж се приближаваше безшумно, ако се изключеше ритмичното потропване на копитата на кобилата. Щом се приближи, я спря с едно докосване на юздите и ме погледна отгоре с кехлибарените си очи. Усмихна се.