Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Яхни я. Иди до края на пътеката и обратно. Обзалагам се, че никога не си яздил кон като нея.

В мига, в който юздите й се озоваха в ръцете ми, кобилата опря нос в гърдите ми, вдиша мириса ми и издиша с разширени ноздри. После вдигна муцуната си до брадичката ми и леко ме побутна, сякаш ме подканяше да се поддам на изкушението на Шута.

— Знаеш ли откога не съм яздил? — попитах и двамата.

— От много отдавна. Хайде, яхни я — подкани ме той. Беше някак хлапашка тази настойчива подкана да споделя скъпо притежание и сърцето ми се отзова, разбрало, че колкото и дълго да сме били разделени, колкото и далече да сме били един от друг, нищо съществено не се е променило между нас.

Не чаках да ме канят повече. Пъхнах крак в стремето, метнах се на седлото и въпреки всичките изминали години веднага усетих всяка разлика между тази кобила и стария си кон, Сажда. Тази беше по-дребна, с по-тънки кости. Почувствах се тромав и непохватен, когато я пришпорих и после я обърнах с леко подръпване на юздата. Тя пое назад без капка колебание. На лицето ми разцъфна глупава усмивка.

— Нямаше да отстъпва и на най-добрите в Бъкип, когато Бърич надзираваше конюшните — признах. Опрях длан на плешките й и усетих танцуващия пламък на малкия й нетърпелив ум. Нямаше съзнателна мисъл в нея, само живо любопитство. Вълкът клечеше на верандата и ме гледаше мрачно.

— Подкарай я надолу по пътеката — подкани ме Шутът със същата широка усмивка. — Отпусни юздата. Остави я да ти покаже какво може.

— Как се казва?

— Малта. Аз й дадох името. Купих я в Шоукс, на път за насам.

Кимнах мълчаливо. В Шоукс развъждаха дребни и леки коне, пригодени за пътуване през техните просторни ветровити равнини. Трябваше да е лесна за гледане, да й трябва малко храна, за да може да се движи ден след ден. Наведох се леко напред.

— Малта — казах тихо в ухото й и тя чу в името свободата, която й дадох. Скочи леко напред и препуснахме.

И да я беше уморил целодневният път до къщата ми, не го показа. По-скоро като че ли бавният ход през деня й беше досадил и сега се наслаждаваше на възможността да пораздвижи мускули. Летяхме под надвисналите клони и музиката, която свиреха копитата й по отъпканата пръст, будеше песен в сърцето ми.

Там, където пътеката излизаше на пътя, подръпнах юздите. Малта не беше дори задъхана; само изви шия и дръпна съвсем леко, колкото да ми подскаже, че би се радвала да продължим. Задържах я на място и погледнах нагоре и надолу по пътя. Странно как тази малка промяна в перспективата промени цялото ми усещане за света около мен. На гърба на това чудесно животно пътят беше като разгъната пред мен лента. Денят гаснеше, но примигах на меката светлина, видял мамещи възможности в далечните, синкави хълмове и очертаните на хоризонта планински върхове. Кобилата сякаш беше довела целия свят по-близо до вратата ми. Седях тихо на седлото и оставих очите си да се зареят по пътя, който все някога щеше да ме върне в Бъкип или да ме отведе където и да било по целия свят. Кроткият ми живот в къщичката с Хеп ми се стори тесен и стягащ, като износена кожа. Копнеех да се сгърча като змия и да я захвърля, да се измъкна навън, засиял и нов, в един много по-широк свят.

Малта тръсна глава, гривата и пискюлите се разлюляха и се пробудих от сякаш безкрайното седене и взиране. Слънцето целуваше хоризонта. Тя понечи да направи стъпка-две, изпъна стегнатите юзди. Имаше собствена воля и бе готова или да препусне в галоп по пътя, или да тръгне в отмерен тръс обратно към къщата ми. Тъй че направихме взаимен компромис: обърнах я към пътеката, но я оставих сама да избере хода си. Оказа се ритмичен лек галоп. Когато я спрях точно пред прага си, Шутът надникна през открехнатата врата.

— Сложих котлето — извика. — Ще ми донесеш ли дисагите? Нося бинградско кафе.

Прибрах Малта при понито и й дадох вода и сено. Нямах зоб — понито охотно поскубваше сухата трева по хълма зад къщата. Разкошното седло на Шута странно проблясваше, подпряно на грубата стена. Надигнах дисагите и ги метнах през рамо. Летният здрач се сгъстяваше. Закрачих към къщата. От прозорчетата струеше светлина, чуваше се приятното тракане на съдове. Влязох и сложих дисагите на масата. Вълкът вече се беше проснал пред огнището и Шутът тъкмо го заобикаляше, за да окачи котлето на куката. Примигах и за миг отново се озовах в колибата му в Планините, където церях старата си рана, а той стоеше между света и мен, за да мога да си почина. Тогава, както и сега, Шутът създаваше около себе си друга реалност, внасяше ред и покой в един остров от топла светлина и простичкото ухание на печащ се хляб.