Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Той вдигна тънкия си показалец като в предупреждение. После обърна дланта си и я протегна към мен, все едно поднасяше невидим дар на връхчетата на изпънатите си пръсти. Затворих очи, за да устоя на изкушението. Бавно поклатих глава.

— Няма да е разумно — едва промълвих.

— А трябва ли един Шут да бъде разумен?

— Винаги си бил най-разумното същество, което съм познавал. — Отворих очи да срещна искрения му поглед. — Искам го толкова, колкото искам самия дъх, Шуте. Отдръпни го, моля те.

— Ако си сигурен… не, това беше жесток въпрос. Виж, няма го. — Постави ръкавицата на ръката си, вдигна я да ми я покаже и я плесна с голата си длан.

— Благодаря. — Отпих дълго от брендито. Вкусих лятна овощна градина и пчели, бръмчащи в горещата светлина между зрелите нападали плодове. Мед и кайсии затанцуваха на върха на езика ми. Беше упадъчно хубаво. — Никога не съм вкусвал такова нещо — казах, зарадван, че мога да сменя темата.

— А, да. Боя се, че съм се разглезил, след като вече мога да си позволя най-доброто. Има една добра партида от него, в Бинград, чакат писмо от мен да им кажа къде да го докарат.

Погледнах го, помъчих се да разбера шегата в думите му. Бавно осъзнах, че говори чистата истина. Изящните дрехи, чистокръвният кон, екзотичното бинградско кафе, а сега и това…

— Ти си богат? — подхвърлих колебливо.

— Думата бледнее пред истината. — Кехлибарените му бузи порозовяха. Изглеждаше почти подразнен, че го признава.

— Разкажи! — настоях аз, ухилен от радост за добрия му късмет.

Той поклати глава.

— Много е дълго за разказване. Ще ти го резюмирам. Едни приятели пожелаха да разделят с мен неочаквано имане. Съмнявам се, че изобщо са знаели пълната стойност на всичко, което ми натрапиха. Имам приятелка в едно тържище, далече на юг, и тя го разпродава на най-добрите цени, които може да се вземат за такива редки стоки, и ми праща акредитиви в Бинград. — Поклати унило глава, потресен от невероятния си късмет. — Колкото и да харча, като че ли винаги има още.

— Радвам се за теб — казах съвсем искрено.

Той се усмихна.

— Знаех си. И все пак най-странната част в това може би е, че не променя нищо. Дали спя върху предено злато или на слама, предопределението ми си остава същото. Както и твоето.

Тъй че пак се върнахме на онова. Събрах цялата си сила и решимост.

— Не, Шуте — заявих твърдо. — Няма да се въвлека отново в политиката на Бъкип. Имам си свой собствен живот и той е тук.

Той ме погледна накриво и усмивката на стар шегаджия отново се появи на устните му.

— Ех, Фиц, ти винаги си имал свой собствен живот. Точно това е проблемът ти. Винаги си имал предопределение. А колкото до това, че е тук… — Погледът му обходи стаята. — Тук не е нищо повече от мястото, където стоиш в момента. Или седиш. — Вдиша дълбоко. — Не съм дошъл, за да те въвличам в каквото и да било, Фиц. Времето ме доведе тук. То е довело тук и тебе. Също както е довело Сенч… и други обрати в съдбата ти напоследък. Греша ли?

Не грешеше. Цялото лято беше едно голямо засукване в гладко навиващия ми се живот. Не му отговорих, но нямаше и нужда. Той вече знаеше отговора. Облегна се назад и протегна дългите си крака. Загриза замислено палец, после отпусна главата си на стола и затвори очи.

— Веднъж те сънувах — казах изведнъж. Не бях се канил да изрека тези думи.

Той отвори едното си око, котешки жълто.

— Струва ми се, че вече сме водили този разговор. Много отдавна.

— Не. Това е друго. До този момент не знаех, че беше ти. Или пък съм знаел. — Бях неспокоен в онази нощ, преди години, а когато се събудих, сънят се бе залепил в ума ми като смола по ръцете. Разбрал бях, че сънят е важен, и въпреки това откъсът от видяното ми се беше сторил толкова лишен от смисъл, че не можех да схвана значението му. — Не знаех, че си станал златен, виждаш ли. Но сега, когато се облегна назад със затворени очи… Ти — или някой — лежеше върху груб дъсчен под. Очите ти бяха затворени; беше болен или ранен. Над теб се беше надвесил някакъв мъж. Усещах, че иска да те нарани. Затова аз…

Бях го отблъснал, бях използвал Осезанието по начин, по който не го бях използвал от години. Грубо натрапено животинско присъствие, което да изрази надмощие над него по начин, който той не можеше да разбере, но мразеше. Омразата беше пропорционална на страха му. Шутът мълчеше, чакаше да продължа.

— Избутах го от теб. Беше ядосан, мразеше те, искаше да те нарани. Но аз му набих в ума, че трябва да иде да ти доведе помощ. Трябваше да съобщи на някого, че се нуждаеш от помощ. Той негодуваше, но трябваше да ми се подчини.