Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Защото си го прогорил в него с Умението — промълви Шутът.

— Може би — признах неохотно. Следващият ден определено беше дълго мъчение, с главоболие и глад за Умението. Мисълта за това ме накара да изпитам безпокойство. Бях си казвал, че не мога да използвам Умението по този начин. Някои други сънища се раздвижиха неспокойно в паметта ми. Изтласках ги. Не, побързах да се самоубедя. Те не бяха същото.

— Бях на палубата на един кораб — тихо каза той. — И е твърде вероятно тъкмо ти да си спасил живота ми. — Пое си дъх. — Мислех си, че може да се е случило нещо такова. Така и не можах да си обясня защо той не се отърва от мен, след като можеше. Понякога, най-вече докато бях сам, се подигравах на себе си, че съм могъл да се вкопча в такава надежда. Че съм могъл да повярвам, че съм толкова важен за някого, та да пътува в сънищата си, за да ме защити.

— А трябваше да го знаеш — казах аз.

— Нима? — Въпросът прозвуча почти предизвикателно. Погледна ме толкова прямо, колкото никога досега. Не можех да разбера болката в очите му, нито надеждата в тях. Очакваше нещо от мен, но не можех да проумея какво. Помъчих се да измисля какво да кажа, но преди да успея, моментът сякаш отмина. Той отклони поглед, а когато очите му се върнаха към моите, беше променил и изражението си, и темата.

— Тъй. И какво се случи, след като отлетях?

Въпросът ме изненада.

— Мислех си… Но ти каза, че не си виждал Сенч от години. Как тогава разбра къде да ме намериш?

Вместо отговор той затвори очи и събра показалци пред себе си. Отвори очи и ми се усмихна. Разбрах, че повече няма да получа.

— Почти не знам откъде да започна.

— Аз знам. От още бренди.

Изправи се с лекота. Оставих го да вземе празната ми чаша. Отпуснах длан на главата на Нощни очи и усетих, че витае между съня и будността. И да го мъчеше още болката, прикриваше го добре. Ставаше все по-добър в умението си да се отделя от мен. Зачудих се защо крие страданието си.

А ти искаш ли да споделяш своето? Остави ме на мира и престани да си навличаш чужди неприятности. Не всеки проблем на този свят е твой. Вдигна глава от коляното ми и с дълбока въздишка се просна още по-тежко до огнището. Прикри се отново, все едно че завеса падна между двама ни.

Бавно се надигнах, притиснал тила си с ръка, да уталожа своята болка. Вълкът беше прав. Понякога няма много смисъл да споделяш болка. Шутът отново напълни чашите с кайсиево бренди. Седнах до масата и той сложи моята пред мен. Своята задържа и започна да обикаля из стаята. Спря пред недовършената карта на Искрен на Шестте херцогства, окачена на стената, надникна в спалната ниша на Хеп, а след това се облегна на вратата към спалнята ми. Когато Хеп дойде да живее с мен, бях добавил още една стая, която си наричах „кабинет“. Имаше малко огнище, както и писалище и рафтове за ръкописи. Шутът спря до вратата към кабинета, после смело пристъпи вътре. Наблюдавах го. Беше като котка, разглеждаща чужда къща. Не пипаше нищо, но като че ли забелязваше всичко.

— Много свитъци — отбеляза, без да се обръща.

Повиших глас, за да ме чуе.

— Опитвам се да напиша история на Шестте херцогства. Нещо, което Търпение и Федрен ми предложиха преди години, още когато бях момче. Помага ми да си запълня времето вечер.

— Разбирам. Може ли?

Кимнах. Той седна зад писалището ми и разви свитъка с играта на камъчета.

— А, да, помня го това.

— Сенч го иска, когато привърша с него. Пращал съм му неща от време на време, чрез Славея. Но допреди месец не го бях виждал, откакто се разделихме в Планините.

— Аха. Но си виждал Славея.

Беше с гръб към мен. Зачудих се що ли за изражение се е изписало на лицето му. Шутът и певицата никога не се бяха разбирали добре. Сключили бяха за известно време примирие, но аз винаги бях ябълката на раздора между тях. Шутът изобщо не одобряваше приятелството ми със Славея, изобщо не вярваше, че тя ми мисли доброто. От това, че винаги е бил прав, не ми ставаше по-лесно да му го кажа.

— За известно време се виждах със Славея, да. Идваше и си отиваше… седем или осем години. Тъкмо тя доведе Хеп при мен, преди около седем години. Той наскоро навърши петнайсет. Сега не си е вкъщи. Нае се на работа навън с надеждата да посъбере още пари за чирашката си такса. Иска да стане мебелист. Работи добре, като за момче — писалището и лавиците са негова работа. Не знам дали има търпението за детайл, каквото трябва да има един добър дърводелец. Все пак сърцето го тегли към това и иска да чиракува при един мебелист в Бъкип. Гиндаст се казва и наистина е добър. Дори и аз съм чувал за него. Ако бях разбрал, че Хеп ще се цели толкова високо, щях да започна да пестя пари още преди години. Но…