Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Той извърна светлите си очи към мен, златото на пламъците се отрази в тях. Светлината пробяга по скулите му и се стопи, щом се сля със златото на косата му. Поклатих глава.

— За един заник слънце ми показа широкия свят от един конски гръб и душата на света между стените ми.

— О, приятелю — промълви той. Нямаше нужда от повече думи.

Ние сме едно цяло.

При тази мисъл Шутът кривна глава. Приличаше на човек, който се опитва да си спомни нещо важно. Спогледахме се с вълка. Той беше прав. Като счупени парчета от глинен съд, които се слепват отново едно към друго толкова точно, че пукнатината става невидима, Шутът се присъедини към нас и ни допълни. Докато гостуването на Сенч ме беше изпълнило с въпроси и копнежи, присъствието на Шута само по себе си бе отговор и удовлетворение.

Беше обиколил съвсем свободно из градината ми. В едно гърне къкреха млади картофи, моркови и малки червени и бели репички. Прясна риба с босилек димеше в друго и повдигаше капака. Когато вдигнах вежди изненадано, Шутът само отбеляза:

— Вълкът явно помни колко обичам риба.

Нощни очи изпъна уши назад и ми показа дългия си език. Печени сладки и сладко от къпини допълниха скромната ни вечеря. Шутът беше изровил и брендито ми от Сандседж. Чакаше на масата.

Порови в дисагите си и извади платнена торбичка с мазни тъмнокафяви зърна.

— Само го помириши — настоя и след това ми възложи да счукам зърната, а самият той сложи вода да кипне. Почти не говорехме. Той си тананикаше, огънят пращеше, капаците на гърнетата потропваха, прелелите капки съскаха и димяха върху жаравата. Чукалото издаваше приятен звук в стените на хаванчето, зърната ухаеха. Обитавахме пространство във вълче време, в утехата на настоящето, без да ни е грижа за миналото, нито за онова, което предстои. Тази вечер си остава завинаги скъп миг за мен, златна и уханна като бренди в кристални чаши.

С лекота, каквато аз самият никога не бях притежавал, Шутът приготви цялата храна наведнъж, тъй че тъмнокафявото кафе димеше до рибата и зеленчуците, а печените сладки пазеха топлината си под чистата кърпа. Седнахме заедно на масата и Шутът подаде парче от крехката риба на вълка, който чинно си го изяде, въпреки че щеше да го предпочете сурово и студено. Вратата на къщата остана отворена към звездната нощ; съпричастието на споделената храна в приятно прохладната вечер изпълваше къщата и преливаше навън.

Струпахме мръсните съдове, за да ги измием по-късно, и си изнесохме кафето на верандата. За първи път опитвах това чуждоземно питие. Горещата кафява течност беше по-добра на мирис, отколкото на вкус, но приятно изостряше ума. Накрая слязохме до потока с топлите чаши в ръце. Вълкът дълго лочи студената вода. После закрачихме обратно и спряхме до градината. Шутът завъртя мънистата по муската на Джина, а аз му разказах за нея. Чукна звънчето с върха на пръста си и сребристият му звук се разнесе в нощта. Минахме да нагледаме кобилата му, после затворих вратата на курника за през нощта. Върнахме се при къщата и седнах на ръба на верандата. Шутът мълчаливо взе празната ми чаша и влезе вътре.

Когато се върна, чашата ми беше пълна до ръба с бренди от Сандседж. Той седна до мен; вълкът зае място от другата ми страна и отпусна глава на коляното ми. Отпих от брендито, почесах вълка зад ушите и зачаках. Шутът въздъхна.

— Стоях далече от теб колкото се може по-дълго. — Отрони думите като извинение.

Вдигнах вежда.

— Когато и да беше дошъл, нямаше да е много рано. Често се чудех какво ли е станало с теб.

— Стоях настрана, с надеждата най-сетне да намериш малко мир и доволство.

— Намерих ги — уверих го. — Имам ги.

— А сега се върнах, за да ти ги отнема. — Не ме погледна. Взираше се в нощта, в тъмнината под гъстите дървета. Полюшна краката си като дете и отпи от брендито.

Сърцето ми подскочи. Бях си помислил, че е дошъл само заради мен. Попитах предпазливо:

— Сенч те е изпратил значи? Да ме помолиш да се върна в Бъкип? Аз му дадох отговор.

— Така ли? Аа. — Помълча за миг, въртеше чашата в ръцете си и размишляваше. — Трябваше да се сетя, че ще ме изпревари. Не, приятелю, не съм виждал Сенч през всичките тези години. Но това, че те е потърсил, само доказва онова, от което се боях. Дошло е времето, когато Белият ясновидец трябва отново да привлече своя Катализатор. Повярвай ми, ако имаше друг начин, ако можех да те оставя на мира, щях да го направя. Наистина.

— Какво ти трябва от мен? — попитах тихо. Но той не се оказа по-прям в отговорите си сега, отколкото докато беше Шутът на крал Умен, а аз — внукът копеле на краля.