Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Разговорът замря и скоро Джина си легна в постелята на Хеп. С Нощни очи излязохме да затворим курника и да направим вечерната си обиколка на малкото ни владение. Всичко беше мирно и спокойно в кротката лятна нощ. Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към скалите. През нощта вълните щяха да са покрити с искряща сребърна дантела. Забраних си го и почувствах облекчението на Нощни очи от решението ми. Хвърлихме още зелени елшови клони в огъня в пушилнята.

— Време за лягане — казах.

В нощи като тази обикновено излизахме на лов.

Да. Тази нощ е хубава за лов. Луната прави дивеча неспокоен и лесен за виждане.

Все пак той ме последва, когато се обърнах към колибата. Колкото и добре да си го спомняхме, вече не бяхме младите вълци като някога. Коремите ни бяха пълни, огнището беше топло, а отдихът можеше да пооблекчи тъпата болка в хълбоците на Нощни очи. Сънищата за лов щяха да са достатъчни тази нощ.

На заранта се събудих от изливането на вода в котлето. Когато влязох в кухнята, Джина вече го беше сложила над огъня. Погледна ме през рамо, докато режеше хляба.

— Надявам се да не си се подразнил, че се държа съвсем като у дома си — подхвърли.

— Ни най-малко — отвърнах, но наистина се чувствах малко непривично. Докато отида да пусна кокошките и се върна с яйцата от полозите, горещата храна вече димеше на масата. Щом се нахранихме, тя ми помогна с раздигането.

Благодари ми за гостоприемството и добави:

— Преди да тръгна, можем да направим малко размяна. Би ли приел една-две муски от моите за малко от твоите жълти и сини мастила?

Тази възможност да поотложим тръгването й ме зарадва, не само защото компанията й беше приятна, но и защото странстващата магия винаги ме е интригувала. Сега може би имах възможност да разгледам по-внимателно инструментите на занаята й. Първо отидохме при работната ми маса в сайванта и й опаковах гърненца с жълто, синьо и малко червено мастило. Докато ги запечатвах с дървени тапи и восък, тя ми обясни, че използването на цветове на някои от муските й като че ли увеличавало ефикасността им, но че това било област, в която все още правела открития. Кимнах, но колкото и да ми се искаше, се въздържах да я питам за повече подробности. Не ми се струваше учтиво.

Върнахме се в къщата, тя постави гърненцата с боя на масата, отвори своя вързоп, извади няколко торбички с муски и ги нареди до тях.

— Какво ще си избереш, Том Беджърлок? — попита ме с усмивка. — Имам талисмани за злачни градини, за ловджийски късмет, за здрави бебенца… това едва ли ще ти е от голяма полза, чакай да си го прибера. А. Ето една, която може да ти се стори полезна.

Извади муската от торбичката и Нощни очи изръмжа, настръхна и се изниза през вратата, отвори я с муцуна. Аз също неволно отстъпих. Къси дървени пръчици с белязани по тях крещящи символи бяха вързани една за друга под безразборни ъгли. Злокобни мъниста проблясваха заканително, пръснати между тях. Няколко кичура животинска козина, усукани и залепени с катран, висяха от нещото. Тази муска едновременно оскърбяваше и плашеше. Щях да избягам, стига да смеех да откъсна очи от нея. Изведнъж усетих стената на стаята зад гърба си. Притиснах се в нея. Знаех, че има и по-добър път за бягство, но не можех да се сетя кой е.

— Моля да ме извиниш. — Кротките думи на Джина стигнаха до мен сякаш от огромно разстояние. Примигах и муската вече я нямаше, загърната в плата и скрита от погледа ми. Зад вратата ниското ръмжене на Нощни очи се извиси до дрезгаво скимтене и секна. Чувствах се все едно съм изплувал от дълбок въртоп. — Не беше ми хрумнало. Изобщо — извини се Джина, докато тикаше муската дълбоко във вързопа. — Предназначено е да държи хищници далече от курници и кошари — обясни тя.

Поех си дъх. Тя беше извърнала поглед. Досещането висеше във въздуха между нас като зловоние. Бях заразен с Осезанието и тя вече го знаеше. Как щеше да се възползва от това знание? Щеше ли само да изпитва отвращение? Страх? Достатъчно страх, за да ме унищожи? Представих си как Хеп се връща при изгорената ни къща.

Джина изведнъж вдигна глава и очите й срещнаха моите. Все едно беше подслушала мислите ми.

— Човек е такъв, какъвто е създаден. Не може да го промени.

— Така е — промърморих в отговор, засрамен от облекчението, което изпитах. Успях да се отлепя от стената и пристъпих към масата. Тя не ме погледна. Ровеше във вързопа, сякаш изобщо не се беше случило нищо.

— Тъй… Да ти намерим тогава нещо по-подходящо. — Ровеше из торбичките с муските, като пощипваше от време на време по някоя, за да си припомни какво има вътре. Избра една в зелена кесийка и я сложи на масата. — Ако закачиш тази в градината, зеленчуците ще растат по-добре.