Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

След това сънят се промени, както става със сънищата. Лежах проснат върху черга пред някакво огнище. Бях сърдит. Не беше честно. Долу танцуваха, пируваха, а аз тук… Сънят се разлюля на вълни. Не. Не сърдит, не отегчен, просто несвързан с нищо. Вяло огледах ноктите си. Късче пилешко се беше залепило под един от тях. Махнах го и грижливо олизах цялата си лапа, после отново задрямах пред огъня.

Какво беше това? Насмешка оцвети сънената мисъл на Нощни очи, но за да му отговоря, щяха да са нужни повече усилия, отколкото бях готов да направя. Изсумтях му сърдито, обърнах се на другата си страна и отново потънах в сън.

На заранта за кратко се зачудих над съня си и го отмахнах от мисълта си като смесица от блуждаещо Умение и собствените ми детински спомени от Бъкип, съчетани с амбициите ми за Хеп. Излязох навън и смаляващата се купчина дърва за огрев за кой ли път привлече вниманието ми. Трябваше да се попълни, не само за готвене, но и за да започна запасяването за зимните студове. Влязох да закуся с мисълта, че днес ще се заема с това.

Спретнатата пътна торба на Хеп бе опряна до вратата. Самият той бе свеж, измит и сресан. Ухили ми се широко, прикриваше възбудата в усмивката си, докато сипваше каша в купите. Седнах на мястото си, той зае своето срещу мен.

— Днес ли? — попитах го, стараех се да не издам неохотата с гласа си.

— Ами вчера нямаше как — отвърна той и се засмя. — На пазара чух, че тревата в Кормен вече е готова за коситба. Това са само два дни път.

Кимнах. Нямаше какво да възразя. Беше прав. Беше повече от прав — беше нетърпелив. Ами да върви, казах си.

— Прав си, няма смисъл да го отлагаш.

Прие го като окуражаване и подкрепа. Докато се хранехме, каза, че след сенокоса в Кормен може би щял да продължи до Дивден и да види дали там не може да се намери още работа.

— Дивден ли?

— На три дни път от Кормен. Джина ни каза за него, не помниш ли? Каза, че ечемичните ниви приличали на океан, когато вятърът ги разлюлее. Тъй че си помислих, че мога да опитам и там.

— Ами добре — съгласих се. — И след това ще се върнеш вкъщи?

Той кимна и каза замислено:

— Освен ако не чуя за още работа някъде.

— Разбира се. Освен ако не чуеш за още работа.

Накарах го да вземе още храна и част от монетите, за случай на неизбежна нужда. Едва успях да го убедя. Щял да спи край пътя, каза ми, не в ханове. Уверяваше ме, че патрулите на кралица Кетрикен пазят пътищата от разбойници и че крадците няма да се занимават с толкова жалка плячка като него. Увери ме, че всичко с него ще е наред. По настояване на Нощни очи го попитах дали не иска да вземе вълка със себе си. Той се усмихна извинително и спря на вратата, за да почеше Нощни очи зад ушите.

— Може би ще се окаже множко за стария ни приятел — подхвърли деликатно. — По-добре да си остане тук и двамата да се грижите един за друг, докато се върна.

Докато стояхме един до друг и гледахме как момчето ни слиза по пътеката, се зачудих дали и аз съм бил някога толкова нетърпимо млад и самоуверен, но болката в сърцето ми се сливаше с приятната възбуда на бащинската гордост.

Оказа се трудно да запълня остатъка от деня. Имаше много работа, но не можех да се захвана с нея. На няколко пъти се сепвах, разбрал, че просто съм се зазяпал в далечината. На два пъти ходих до скалите не за друго, а просто за да погледам над морето, а веднъж стигнах до края на пътеката ни и погледах нагоре и надолу по пътя. Нямаше дори прах във въздуха. Всичко беше затаено, докъдето ми стигаше погледът. Вълкът се тътреше унило след мен. Подхващах разни задачи и ги зарязвах полудовършени. Улавях се, че се вслушвам и чакам, без да зная какво. Посред цепенето и трупането на дървата изведнъж спрях, надигнах брадвата и я забих в дръвника. Взех си ризата, навлякох я върху потните си рамене и тръгнах към скалите.

Нощни очи се озова пред мен.

Какво правиш?

Ще си почина малко.

Не е това. Отиваш при скалите, за да практикуваш Умението.

Отрих длани в панталоните си. Мислите ми бяха объркани.

— Отивам просто да поседна.

Отидеш ли там, ще опиташ Умението. Знам, че ще го направиш. Усещам глада ти толкова ясно, колкото и ти. Моля те, братко. Моля те, недей.

Мисълта му се носеше в пронизителен вой. Никога не ме бе разубеждавал толкова отчаяно. Това ме озадачи.

— Няма тогава, щом толкова те безпокои.

Издърпах брадвата от дръвника и отново се залових за работа. След известно време се усетих, че налитам на дървата с по-голямо настървение, отколкото е нужно. Приключих с цепенето и се захванах с досадната работа по пренасянето и подреждането, тъй че дървата да съхнат под навеса. Щом свърших и това, навлякох ризата. Без да мисля, се обърнах към скалите край морето. Вълкът моментално прегради пътя ми.