Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

Последната част от пътуването ни беше по-тъмна, защото пътеката до къщата ни бе тясна и засенчена от дърветата. Дъждът капеше от листата. Двуколката подрусваше и скърцаше.

— Трябваше да вземем фенер — отбеляза Хеп и аз изсумтях съгласен. Къщата ни се открои като още по-черна могила сред сенчестата падина, която наричахме свой дом.

Влязох, напалих огъня и подредих купените неща. Хеп взе фенера и отиде да се оправи с понито. Нощни очи моментално се настани с въздишка край огнището, колкото се може по-близо до огъня, без да си опърли козината. Сложих котлето да ври и прибавих малкото спечелени монети към скромното имане на Хеп. Нямаше да стигнат, признах с неохота. Дори с Хеп да се наемехме през остатъка от лятото да събираме сено и на друга работа, пак нямаше да стигнат. А и не можехме да работим и двамата навън, освен ако не се примиряхме пилетата и градината да загинат занемарени. Но пък ако само един от нас се наемеше навън, щеше да трябва още година, ако не и повече, докато съберем достатъчно.

— Трябваше да започна да спестявам за това отпреди години — отбелязах кисело, когато Хеп се прибра. Той остави фенера на рафта и се отпусна в другия стол. Кимнах към котлето и той си наля чай. Подредените на стълбчета на масата монети бяха като жалка стена между двама ни.

— Много е късно да разсъждаваме така — отбеляза той. — Трябва да започнем оттам, където сме сега.

— Точно. Смяташ ли, че двамата с Нощни очи можете да се оправите тук до края на лятото, докато аз поработя навън?

Той срещна погледа ми спокойно.

— Защо трябва ти да се наемаш навън? Парите ще идат за моето чиракуване.

Почувствах странно, леко изместване в гледната точка. „Защото аз съм по-големият и по-силният и мога да спечеля повече“ вече не беше вярно. Неговите рамене бяха широки колкото моите, а във всяко изпитание в издръжливост младият му гръб вероятно щеше да издържи повече. Хеп се усмихна съчувствено, като видя, че съм схванал нещо, което той вече знаеше.

— Може би защото е нещо, което бих искал да ти дам — казах тихо, а той кимна, разбрал какво означават всъщност тези думи.

— Ти вече си ми дал повече, отколкото бих могъл изобщо да изплатя. Включително възможността да тръгна сам след това.

Това бяха думите, с които си легнахме да спим, и се усмихвах, докато затварях очи. Суетата в гордостта, която изпитваме покрай децата си, е чудовищна, казах си. Бях се държал непохватно с Хеп, без много да се замислям всъщност на какво го уча или не го уча за това как да е мъж. После, една вечер, един младеж ме поглежда в очите и ми казва, че вече може сам да се грижи за себе си, ако се наложи, и аз изпитвам топлата възбуда от успеха. „Момчето само се отгледа“, казах си, и все още се усмихвах, докато заспивах.

Може би въодушевлението ме откри малко повече от обикновено, защото тази нощ сънувах с Умението. Такива сънища ме спохождаха понякога, повече като подигравка към пристрастеността ми, отколкото за да я уталожат, защото бяха неконтролируеми и предлагаха съвсем мимолетен поглед, без удовлетворението от пълния контакт. Но този сън възбуждаше с възможността, която предлагаше, защото усещах, че пътувам с индивидуален ум, вместо да опитвам блуждаещите мисли на цяла тълпа.

Приличаше колкото на видение, толкова и на спомен. В съня си бродех като призрак из Голямата зала в Бъкип. Десетки и десетки достолепни особи, облечени в най-пищните си одежди, изпълваха залата. Във въздуха се носеше музика и зървах танцьори, но се придвижвах бавно между стоящите и разговарящи помежду си хора. Някои се обръщаха, за да ме поздравят, докато ги подминавах, и аз промърморвах учтиво в отговор, но очите ми така и не се спираха на лицата им. Не желаех да съм тук; бях повече от безразличен. За миг водопад от искрящи бронзови къдрици привлече погледа ми. Момичето беше с гръб към мен. Няколко пръстена блеснаха върху нежните пръсти, когато вдигна ръка, за да оправи яката си. Усетила сякаш погледа ми, тя се обърна. Беше ме усетила. Изчерви се и ме удостои с дълбок реверанс. Поклоних се вежливо, казах някакъв комплимент и продължих през тълпата. Усещах, че гледа след мен; това ме притесни.

Още повече се притесних, когато видях Сенч, висок и изящен, застанал на подиума до и малко зад стола на кралицата. Той също ме беше наблюдавал. Ето, че се наведе, за да прошепне нещо в ухото й, и очите й безпогрешно ме намериха и се спряха върху мен. Привика ме с лек жест. Сърцето ми изстина. Никога ли нямаше да разполагам с личното си време, да правя каквото сам пожелая? Бавно и унило тръгнах към тях.