Робин Хобб - Шутът и убиецът - трилогия

— Е, какво ще готвиш? Ако ми позволиш, ще ти помогна: не ме свърта на едно място в кухня. Риба? О, имам чудесни билки за риба. Имаш ли някое тежко гърне с плътно прилепващ капак?

И с лекотата на природно общителен човек пое половината работа по готвенето. Не бях споделял кухненските задачи с жена след годината, преживяна с хората на Осезанието, а дори и тогава в такива моменти Холи беше много мълчалива компания. Джина пък не спираше да говори, тропаше с грънците и дрънчеше с тиганите и изпълваше малкия ми дом със суетня и дружеско бъбрене. Имаше редкия усет да влезе в територията ми и да борави с вещите ми, без да се чувствам изместен или притеснен. Чувствата ми се процедиха към Нощни очи. Скоро той влезе в кухнята и чинно зае мястото си до масата. Тя не се смути от напрегнатия му поглед и одобри ловкостта му в улавянето на рибените изрезки, които му подхвърляше. Скоро рибата вече къкреше в едно гърне с нейните подправки. Обиколих градината за моркови и свежи зеленчуци, докато тя пържеше дебели резени хляб в нагорещена мас.

Вечерята сякаш се появи на масата без особено усилие от ничия страна. Джина беше приготвила хляб и за вълка, макар да си помислих, че Нощни очи го изяде повече от учтивост, отколкото от глад. Задушената риба беше сочна и вкусна, подправена колкото с билките й, толкова и от приказките й. Тя не говореше непрекъснато, но разказите й будеха отклик и тя слушаше с толкова внимание, колкото отделяше и на храната. След това масата бе почистена със също толкова малко усилие. Когато поднесох брендито от Сандседж, тя възкликна радостно:

— Е, това е великолепен завършек за едно хубаво ядене.

Отнесе брендито си при огнището. Огънят беше почти изтлял. Тя добави още едно дърво, повече за светлина, отколкото за топло, и се настани на пода до вълка. Нощни очи не мръдна дори с ухо. Джина отпи от брендито, въздъхна доволно, след което махна с чашката в ръка. Затрупаното ми със свитъци писалище едва се виждаше през открехнатата врата на кабинета ми.

— Знаех, че правиш мастила и бои, но както виждам, освен това ги използваш. Да не си писар нещо?

Свих равнодушно рамене.

— Може и така да се каже. Не правя луксозни неща, но прости илюстрации опитвам. Почеркът ми не е нещо особено. Просто събирам знания и ги записвам, за да са достъпни за всички.

— За всички, които могат да четат — поправи ме Джина.

— Да — съгласих се.

Тя се усмихна.

— Не мисля, че го одобрявам.

Бях изненадан, не просто защото не бе съгласна с такова нещо, а защото го споделяше така вежливо.

— Защо не?

— Може би знанието не бива да бъде достъпно за всички. Може би трябва да се предава от учителя на достойния ученик, вместо да се поверява на хартия, след като всеки, който случайно попадне на него, може да си го присвои.

— Признавам, че и аз съм имал подобни съмнения — отвърнах; мислех за ръкописите по Умението, които проучваше Сенч. — И все пак знам един случай, когато една учителка умря преждевременно и всичко, което знаеше, си отиде с нея, без да може да го предаде на избрания си ученик. Поколения знание бяха загубени с една смърт.

Тя помълча малко.

— Трагично — съгласи се накрая. — Защото макар опитните майстори да споделят много от знанието си, всеки си има свои тайни, предназначени само за личните му чираци.

— Представи си някой като теб — продължих. — Ти практикуваш занаят, който до голяма степен е изкуство, изтъкано от тайни и умения, споделяни само от другите практикуващи странстващата магия. Нямаш никакъв чирак, доколкото разбрах. И все пак бих се обзаложил, че има някои аспекти на магията ти, които са си само твои, такива, които ще си отидат с теб, ако умреш тази нощ.

Тя ме погледа мълчаливо, после отпи от брендито.

— Доста смразяваща мисъл за сън — отвърна ми кисело. — Но го има и това, Том. Аз обаче не боравя с буквите. Не бих могла да оставя знанията си в такава форма, освен ако някой като теб не ми помогне. А тогава няма да съм сигурна дали наистина си записал каквото знам, или каквото си мислиш, че съм ти казала. Това е половината от ученето на чирачка: да се постараеш младата да научи каквото й казваш, а не каквото си мисли, че си й казала.

— Много вярно — длъжен бях да се съглася. Колко често си бях мислил, че съм разбрал указанията на Сенч, само за да претърпя пълен провал, щом се опитам сам да смеся отварата? Нова лека вълна на безпокойство премина през мен, щом се сетих, че Сенч ще се опита да учи принц Предан от ръкописите. Щеше ли да го учи на онова, което някой забравен магистър на Умението е поверил на хартията, или само на личното си разбиране за тези неща? Изтръгнах мислите си от тази тревожна представа. Нямах задължения там. Бях го предупредил; нищо повече не можех да направя.